Читать «Тел» онлайн - страница 265

— Без никой да знае? Как?

Бърнард отпи отново. Премляска и избърса мустака си.

— Кой знае? Може би никой не би повярвал така или иначе. Може би наградата за запазване на тайната е била да станеш част от нея. Правели са разни неща във фабрики — по-големи, отколкото можеш да си представиш, — за чието съществуване не знаел никой. В такива фабрики изработвали и бомби, за които подозирам, че са изиграли съществена роля във всичко това. Всичко това, без никой да разбере. В Завета има и истории за хора от отдавнашни времена в земя с велики крале, подобни на кметовете, но управлявали много повече хора. Когато тези хора умрели, под земята били построени сложни, пълни със съкровища камери. За изграждането им били необходими усилията на стотици хора. Знаеш ли как запазвали местонахождението на тези камери в тайна?

— Плащали са на работниците цял тон читове? — повдигна рамене Лукас.

Бърнард се засмя. Махна от езика си едно листо чай.

— Не са имали читове. И не, погрижили са се тези хора да си държат езика зад зъбите. Убили са ги.

— Собствените си хора? — Лукас хвърли поглед към книгите и се зачуди в коя ли метална кутия се намира тази история.

— И на нас ни се налага да убиваме, за да запазим някои тайни. — Лицето на Бърнард стана по-сурово, докато казваше това. — Един ден, когато поемеш нещата в свои ръце, това ще бъде част от работата ти.

Лукас усети остра болка в корема, когато осъзна истината в тези думи. За пръв път придоби бегла представа за онова, което се беше наел да върши. В сравнение с него убиването на хора с пушка изглеждаше като почтена работа.

— Ние не сме хората, които са създали този свят, Лукас, но от нас зависи дали ще оцелеем в него. Трябва да разбереш това.

— Не можем да контролираме къде се намираме в момента — промълви Лукас, — имаме влияние само над това, което ни предстои да правим.

— Мъдри думи — отбеляза Бърнард и отпи отново от чая.

— Да. Едва сега започвам да ги оценявам.

Бърнард остави чашата си в мивката и мушна ръка в гащеризона при закръгления си корем. За момент той изгледа втренчено Лукас, след което отново насочи очи към малката карта на света.

— Това е било дело на лоши хора, но тях ги няма. Забрави ги. Просто запомни следното — те са затворили потомството си, за да осигурят собственото си оцеляване. Вкарали са ни в тази игра — игра, в която нарушим ли правилата, всички ще умрем. Но животът по тези правила и тяхното изпълняване означава, че всички ние ще страдаме.

Той нагласи очилата си, отиде при Лукас и го потупа по рамото.

— Гордея се с теб, синко. Приемаш това много по-добре от мен. Сега си почини. Освободи малко място в главата и сърцето си. Утре продължавай с ученето.

Той се отправи към кабинета, коридора и далечната стълба в края.