Читать «Тел» онлайн - страница 24

Вместо това получи нещо, което наподобяваше юмрук в гърдите. Холстън се задави. Повърна слюнка и стомашни киселини, сякаш самите му вътрешности искаха да излязат навън. Светът около него беше станал кафяв. Кафява трева и сиво небе. Нямаше зелено. Нямаше синьо. Нямаше живот.

Той падна настрани върху рамото си. Шлемът му лежеше отворен пред него, а визьорът му беше черен и безжизнен, през него не се виждаше. Объркан, Холстън се пресегна да го вземе. Външната страна на визьора беше покрита със сребристо, а от вътрешната нямаше нищо. Нямаше стъкло, само груба повърхност. В нея влизаха и излизаха жици. Един потъмнял дисплей. Мъртви пиксели. Повърна отново. Немощно забърса устата си и погледна надолу по хълма. Видя света със собствените си очи, такъв, какъвто е и какъвто винаги бе знаел, че е. Пуст и мрачен. Пусна шлема и с него лъжата, която беше носил със себе си от силоза. Умираше. Токсините го разяждаха отвътре. Примигна към черните облаци над главата си, които се скитаха като диви зверове. Обърна се да види колко далеч е стигнал и на какво разстояние е билото на хълма и тогава видя нещото, в което се беше ударил, докато пълзеше. Спящия камък. Във визьора му го нямаше. Той не беше част от лъжата върху онзи малък екран, показващ една от програмите, които Алисън беше открила.

Холстън протегна ръка и докосна предмета пред себе си, белият костюм се разпадаше, сякаш беше някакъв трошлив камък, и той вече не можеше да държи главата си изправена. Сви се от болка, докато бавната смърт го връхлиташе, прегърна онова, което беше останало от жена му, и с последния си агонизиращ дъх се запита как ли изглежда тази смърт за онези, които могат да я видят — сгърченото му угасване в черната пукнатина на безжизнения кафяв хълм, докато над него мълчалив и изоставен се извисява рушащият се град.

Какво ли щяха да видят онези, които бяха избрали да гледат?

Втора част

ПРАВИЛЕН РАЗМЕР

8

Иглите й за плетене бяха прибрани по двойки в кожени торбички — две еднакви дървени пръчки, сложени една до друга като фините кости на китката, обвити в изсъхнала и древна плът. Дърво и кожа. Артефакти, предавани от поколение на поколение като улики. Безвредни намигания от нейните предци, безобидни като детските книжки и дърворезбите, които бяха оцелели след бунта и чистката. Всяка улика стоеше като малко напомняне за свят отвъд техния, свят, в който сградите се извисяваха над земята като развалините, които се виждаха зад сивите и безжизнени хълмове.

След дълго обмисляне кмет Джанс избра чифт игли. Тя винаги избираше внимателно, защото правилният размер беше от огромно значение. Ако иглите бяха твърде малки, плетенето щеше да се окаже трудно, а готовият пуловер — твърде тесен и неудобен. От друга страна, ако пък бяха твърде големи, от тях щеше да излезе дреха, цялата в огромни дупки. Плетивото щеше да е рехаво и човек щеше да може да вижда през него.