Читать «Тел» онлайн - страница 229

— Мислиш ли, че ме е грижа дали е бесен? — засмя се Жулиета. — И искам той да отговори. С удоволствие бих поговорила с него повече. Освен това какво предлагаш? Искам да разговарям с теб, искам да разговарям с някого. А ти винаги си там. При мен е друго — не можеш да се обадиш и да разчиташ, че ще те чакам да позвъниш. По дяволите, трябва да се разправям с цялото това проклето място! Знаеш ли колко пъти съм ходила от трийсетите нива до Снабдяването през последната седмица? Отгатни.

— Не искам да отгатвам. — Лукас разтри очите си.

— Вероятно поне пет-шест пъти. И знаеш ли, ако онзи тип е там през цялото време, можеш просто да ми направиш услуга и да го убиеш вместо мен. Да ми спестиш всички тези усилия…

— Да го убия? — Лукас махна с ръка. — Какво, просто да го пребия до смърт ли?

— Наистина ли ти трябват указания? Защото безброй пъти съм си мечтала за…

— Не, не ми трябват указания. И не искам да убивам никого! Никога не съм го правил.

Лукас опря показалец в слепоочието си и започна да го разтрива с енергични малки кръгове. Тези главоболия не спираха. Започнаха да се появяват, откакто…

— Забрави — каза Жулиета, възмущението в гласа й достигна до него със скоростта на светлината.

— Виж… — Лукас отново нагласи микрофона си.

Мразеше тези разговори. Предпочиташе, когато говореха просто за маловажни неща.

— Съжалявам, просто… нещата тук излязоха от контрол. Не знам кой какво прави. Стоя в тази кутия с толкова информация. Имам радиостанция, от която през цялото време се чува как хората се бият помежду си, и въпреки това изглежда, че не знам нищо в сравнение с всички останали.

— Но знаеш, че на мен можеш да се довериш, нали? Че аз съм на страната на добрите? Не съм направила нищо лошо, за да бъда прокудена, Лукас. Искам да знаеш това.

Той чу как Жулиета си пое дълбоко въздух и го изпусна с въздишка. Представи си я как седи сама с един луд в онзи силоз, микрофонът е притиснат към устните й, гърдите й се надигат от гняв, а умът й е изпълнен с всички очаквания, които има към него.

— Лукас, нали знаеш, че аз съм от правилната страна? И че работиш за един ненормален човек?

— Всичко е ненормално — отвърна той. — Всеки е ненормален. Знам следното — седяхме тук, в Информационния, надявахме се, че няма да се случи нищо лошо, и най-лошите неща, за които можем да се сетим, ни се случиха.

Жулиета отново си пое дълбоко дъх и Лукас се замисли за онова, което й беше разказал за бунта и за нещата, които беше пропуснал.

— Знам какво ми каза, че са сторили моите хора, но разбираш ли защо са го направили? Разбираш ли? Нещо трябва да бъде сторено, Лук. То все още не е сторено.

Лукас сви рамене, забравил, че тя не може да го види. Независимо, че говореха често, все още не можеше да свикне, че разговаря с някого по този начин.

— Ти си на такова място, че можеш да помогнеш — каза му тя.

— Не съм искал да съм тук. — Той се чувстваше все по-обезсърчен.

Защо разговорите им винаги трябваше да се насочват към неприятни теми? Защо не можеха да се върнат към разговорите за най-вкусната храна, която някога са яли, за любимите им книжки като деца, за нещата, които и двамата харесват или са им неприятни?