Читать «Тел» онлайн - страница 228

— Не точно — отвърна Лукас. — На практика апартаментът ми се намира в горната част.

— Всички средни нива са в горната част за онези, които живеят там — засмя се Питър.

Лукас си отчупи още от царевичния хляб, за да му е пълна устата. Погледна подозрително супата, докато дъвчеше.

— Бърнард каза ли ти за голямото нападение, което планираме? Мисля да сляза долу, за да участвам и аз.

Лукас поклати глава. Потопи лъжицата си в супата.

— Нали знаеш стената, дето я построиха от Механичния, и как тези идиоти сами се затвориха вътре? Е, Симс и момчетата му ще я взривят на парчета. Разполагаха с предостатъчно време, за да поработят върху това, така че този глупав бунт ще свърши най-много до няколко дни.

Докато сърбаше горещата супа, единственото, за което Лукас можеше да мисли, беше, че мъжете и жените от Механичния са хванати в капан зад онази стена и че той напълно разбира какво преживяват.

— Това означава ли, че скоро ще изляза от тук? — Той разсече резен неузрял домат с лъжицата, вместо да използва вилицата и ножа. — Навън за мен не може да има никаква заплаха, нали? Никой дори не знае кой съм.

— Това зависи от Бърнард. Напоследък той се държи странно. Предполагам, че е подложен на прекалено голямо напрежение. — Питър се плъзна надолу по вратата и клекна.

За Лукас беше добре, че не му се налага вече да извива врат, за да вдигне поглед към него.

— Спомена ми, че може да качим майка ти до тук, за да те види. Предполагам, че това означава, че може да останеш тук поне още една седмица.

— Чудесно, няма що. — Лукас се насили да хапне още малко.

Когато далечният сървър започна да звъни, тялото му направо подскочи, сякаш дръпнато от някаква струна. Светлините над главата му слабо примигнаха, което беше знак за посветените.

— Какво е това? — Питър надникна в залата на сървърите и леко се надигна на пръсти.

— Това означава, че трябва да се връщам на работа. — Лукас му подаде подноса. — Благодаря ти, че донесе това.

Той се обърна да си върви.

— Хей, кметът каза да се уверя, че си изял всичко…

Лукас му махна през рамо. Той изчезна зад първия висок сървър и леко се затича към задната част на помещението, докато бършеше устата си с ръка, знаейки, че Питър не може да го последва.

— Лукас…!

Но той вече беше изчезнал. Бързаше към отсрещната стена и докато вървеше, ровеше да извади ключовете изпод яката си.

Докато отключваше бравите, видя, че лампите над главата му са спрели да примигват. Питър беше затворил вратата.

Той свали задния панел, изрови слушалките от торбичката и ги включи.

— Ало? — Той нагласи микрофона си така, че да не е прекалено близо.

— Здравей. — Гласът й го изпълни по начин, който храната не можеше да го стори. — Да не те накарах да тичаш?

Лукас си пое дълбоко дъх. Започваше да губи форма, като живееше затворен и не ходеше до работата и обратно всеки ден.

— Не — излъга той. — Но може би трябва да си по-внимателна с обажданията. Поне през деня. Знаеш кой е тук през цялото време. Вчера, когато те оставих да звъниш толкова дълго, двамата седяхме точно до сървъра, докато той не спираше да звъни. Това наистина го вбеси.