Читать «Тел» онлайн - страница 220

— Не съм сигурен — призна той. — Но виждаш ли как тази малка платка е свързана в радиото с лентовите кабели?

Скоти кимна.

— Сякаш е предвидено тя да може да бъде заменяна. Може би гори лесно. Мисля, че това е частта, която ни спира, като изгорял предпазител.

— Можем ли да я пропуснем?

— Да я заобиколим? — Уокър не беше сигурен какво има предвид сянката му.

— Да я заобиколим, в случай че е изгоряла.

— Можем да изгорим нещо друго. Искам да кажа, че това нямаше да е вътре, ако не е наистина необходимо. — Уокър се замисли за момент.

Искаше да добави, че освен това му е необходим и Скоти със своя успокояващ глас. Но от друга страна, Уокър не беше особено добър в хвалбите към сянката си колко добре си върши работата — биваше го само да споделя онова, което знае.

— Е, аз бих пробвал това…

На вратата се почука, след което нарочно несмазаните панти изскърцаха оглушително. Скоти се разтопи в сенките под работната маса и гласът му заглъхна сред съскането на статичните смущения от високоговорителите.

— Уок, какво, по дяволите, става тук?

Той се завъртя на стола си — пленителният глас изрече грубите думи така, както само на Шърли й се получаваше. Тя влезе в работилницата с покрит поднос, стиснати устни и разочарована физиономия.

Уокър намали звука на статичните смущения.

— Опитвам се да поправя…

— Не, каква е тази глупост, която чувам? Че не се храниш? — Тя постави подноса пред него, свали капака и пусна на свобода парата от една чиния с царевица. — Тази сутрин изяде ли си закуската, или я даде на някой друг?

— Това е твърде много — каза той и погледна към трите или четири дажби храна.

— Не и след като си давал порциите си на друг. — Тя пъхна вилицата в ръката му. — Яж. Още малко и ще изпаднеш от гащеризона си.

Уокър се втренчи в царевицата. Разбърка храната с вилицата си, но стомахът му се беше свил и не беше гладен. Имаше чувството, че толкова отдавна не се е хранил, че никога повече няма да огладнее. Стомахът му щеше да продължи да се свива ли, свива и накрая вече завинаги нямаше да има нужда да яде…

— Яж, по дяволите!

Той духна по една хапка. Нямаше желание да я яде, но сложи част от нея в устата си, за да угоди на Шърли.

— И не искам да чувам, че някой от хората ми виси до вратата ти, за да ти се подмазва, ясно ли е? Няма да им даваш дажбите си! Разбра ли? Хапни още.

Уокър преглътна. Трябваше да признае, че от топлата храна се почувства добре. Загреба още една малка хапка.

— Ще ми стане лошо, ако изям всичко това — оплака се той.

— А ако не го направиш, аз ще те убия.

Той й хвърли поглед, очакваше да види, че се усмихва. Но Шърли вече не се усмихваше. Никой не го правеше.

— Какъв, по дяволите, е този шум? — Тя се обърна и огледа работилницата в търсене на източника.

Уокър остави вилицата и настрои силата на звука. Копчето беше запоено върху поредица от резистори. Самото копче се наричаше потенциометър. Внезапно му се прииска да обясни всичко това. Би направил каквото и да е, само да не му се налага да яде. Можеше да обясни как е измайсторил усилвателя, как всъщност потенциометърът е един регулируем резистор, как всяко леко завъртане може да засили звука колкото той… Уокър спря. Взе вилицата си и разбърка царевицата. Можеше да чуе как Скоти шепнеше от сенките.