Читать «Тел» онлайн - страница 219

Лесно извади слушалките от торбичката им. Плъзна ги върху ушите си и дланите му докоснаха триседмичната брада по лицето му. Хвана кабела и пъхна конектора в гнездото с номер „17“.

Последваха поредица от пиукания, докато течеше свързването. Той си представи звъна от другата страна и примигващите светлини.

Лукас зачака, неспособен да си поеме дъх.

— Ало? — чу се мелодичен глас в слушалките му.

Лукас се усмихна.

— Здравей — каза той.

Седна, облегна се на сървър четирийсет и се настани по-удобно.

— Как вървят нещата при вас?

58

Силоз 18

Уокър размахваше ръце над главата си, докато се опитваше да обясни новата си теория относно начина, по който вероятно работи радиото.

— И така, тези предавания са като вълни във въздуха, разбираш ли? — Той сякаш гонеше с пръсти невидимите гласове, а над него от гредите на тавана висеше окачена третата голяма антена, която беше направил за два дни. — Тези вълни се движат нагоре-надолу по проводника, нагоре-надолу. — Той жестикулираше, за да покаже дължината на антената. — Ето защо колкото е по-дълга, толкова по-добре. Така тя улавя повече вълни от въздуха.

— Но ако тези вълни са навсякъде, тогава защо ние не улавяме нито една от тях?

Уокър поклати глава и размаха одобрително пръст. Въпросът беше добър. Дяволски добър.

— Този път ще ги хванем — обеща той. — Доближаваме се. — Настрои новия усилвател, който беше конструирал и който беше далеч по-мощен от малкото устройство в старата радиостанция на кръста на Ханк, след което добави: — Слушай.

Стаята се изпълни с пукот и съскане, сякаш някой усукваше листове тънка пластмаса.

— Не го чувам.

— Това е защото не си достатъчно тих. Слушай.

Ето. Звукът беше слаб, но през съскането се чу бученето на шум от предаване.

— Чух го!

Уокър кимна с гордост. Не толкова от това какво беше направил, колкото заради блестящия си ученик. Хвърли поглед към вратата, за да се увери, че все още е затворена. Говореше със Скоти само когато тя беше затворена.

— Онова, което не разбирам, е защо не мога да го направя по-ясно. — Той се почеса по брадичката. — Освен ако причината е в това, че сме твърде дълбоко под земята.

— Винаги сме били толкова дълбоко — изтъкна Скоти. — Онзи шериф, когото срещнахме преди години — той говореше без проблем по радиото си оттук.

Уокър почеса наболата брада по бузите си. Както винаги сянката му беше права.

— Ами, има една малка платка, която не мога да проумея. Мисля, че е за изчистване на сигнала. Изглежда, че всичко минава през нея. — Уокър се завъртя на стола си, за да застане срещу работната маса, покрита с всички онези зелени платки и цветни плетеници от проводници, които бяха необходими за този единствен по рода си проект. Той свали увеличителното стъкло и погледна през него към въпросната платка. Представи си как и Скоти се навежда, за да погледне по-отблизо.

— Каква е тази лепенка? — Скоти посочи към малкия кръгъл стикер с напечатан върху нея номер „18“.

Уокър беше този, който бе научил Скоти, че не е грешно да признаеш, когато не знаеш нещо. Ако не можеш да го направиш, никога няма да научиш нищо истински.