Читать «Тел» онлайн - страница 19

Огромните метални врати пред него потрепериха и после между тях се появи ивица от невероятен простор, която се разширяваше, докато вратите се отдръпваха встрани. Нямаше да се отворят докрай, както са били проектирани първоначално — опасността от нахлуващ вътре въздух трябваше да бъде сведена до минимум.

Течението от аргон свистеше през процепа и се превърна във фучене, когато той се разшири. Холстън се приближи към отвора, ужасен от самия себе си, че не може да се сдържи, така както в миналото беше озадачен от постъпките на другите преди него. Беше по-добре да излезе и да види веднъж света със собствените си очи, отколкото да бъде изгорен жив заедно с пластмасовите завеси. Беше по-добре да оцелее още няколко мига.

Веднага щом отворът стана достатъчно широк, Холстън се промъкна през него, а костюмът му се закачаше и триеше във вратите. Около него се образува воал от мъгла, докато аргонът се кондензираше в околния въздух, който беше с по-ниско налягане. Той се запрепъва слепешката напред, като размахваше ръце през мекия облак.

Докато все още беше сред тази мъгла, вратите заскърцаха и започнаха да се затварят. Воят на свирката вътре беше заглушен от натиска на дебела стомана върху стомана и Холстън остана заключен навън заедно с токсините, а вътре в шлюза вече бушуваше пречистващият огън, унищожаващ всяка зараза, която можеше да се е промъкнала от външния свят.

Холстън се озова на дъното на бетонна рампа, която водеше нагоре. Имаше усещането, че времето няма да му стигне — някъде в основата на черепа му непрекъснато пулсираше едно предупреждение, което му напомняше: „Бързай! Бързай!“. Животът му изтичаше. Той тежко се заизкачва нагоре по рампата, объркан от това, че все още не е на повърхността — толкова беше свикнал да вижда света и хоризонта от кафетерията и фоайето, които бяха на същото ниво като въздушния шлюз.

Той се затътри нагоре по тясната рампа, от двете страни на която имаше стени от нащърбен бетон. Визьорът му се изпълни с объркваща ярка светлина. В края на рампата Холстън видя рая, в който беше осъден да остане заради простичкия грях, който беше сторил — да се надява. Той се завъртя, оглеждайки хоризонта, и главата му се замая от гледката на толкова много зелено!

Зелени хълмове, зелена трева, зелен килим под краката му. Холстън се задави в шлема си. Беше зашеметен от гледката. Над зеленината беше надвиснало небе с точно онзи син оттенък, който го имаше в детските книжки. Облаците бяха снежнобели и във въздуха се усещаше движението на разни живи неща.

Холстън се въртеше на всички страни, като се опитваше да възприеме видяното. Внезапно си спомни, че и жена му бе направила същото — беше я наблюдавал как бавно и тромаво се върти, сякаш се е загубила или е объркана и се чуди дали изобщо да се заеме с почистването.

Почистването!

Холстън се пресегна и свали телта от гърдите си. Почистването! Внезапно го осени зашеметяващо прозрение — разбра защо. Защо го правеха!

Погледна към мястото, където винаги беше предполагал, че се намира кръглата стена на най-горния етаж на силоза, но, разбира се, тази стена беше затрупана. Единственото, което се извисяваше пред него, беше една малка бетонна могила — кула, висока не повече от два-три метра. От едната й страна имаше метална стълба. От върха й стърчаха антени. А върху страната срещу него той видя широкоъгълните обективи на мощните камери на силоза. Когато се приближи, откри, че такива обективи има върху всички страни.