Читать «Тел» онлайн - страница 20

Холстън приготви телта и се приближи до първия. Представи си как изглежда от кафетерията, как се навежда напред и образът му става огромен. Беше наблюдавал жена си да прави същото нещо преди три години. Спомни си как тя помаха. Тогава си помисли, че просто иска да запази равновесие, но дали всъщност не се беше опитвала да му каже нещо? Дали не се е усмихвала широко, скрита зад сребърния визьор, както правеше той в момента? Дали сърцето й е биело, изпълнено с глупава надежда, докато е пръскала лещите, докато ги е бърсала и търкала, преди да ги покрие със защитен слой? Холстън знаеше, че кафетерията е празна — не беше останал никой, който да го обича достатъчно, за да го наблюдава, но въпреки това помаха. Не изпитваше суровия гняв, който си бе представял, че изпитват повечето почистващи. Причината за това не беше осъзнаването, че онези вътре в силоза са осъдени, а той, осъденият, е пуснат на свобода. Нито пък чувството, че ги е предал, бе онова, което караше ръката му да търка с телчето, правейки кратки кръгови движения. Беше от съжаление. Съжаление и спонтанна радост.

Светът се размаза, но по хубав начин, защото от очите на Холстън бликнаха сълзи. Жена му се беше оказала права — гледката отвътре беше лъжа. Хълмовете бяха същите — той би ги разпознал от един поглед, след като толкова години беше живял с тях, — но цветовете нямаха нищо общо с действителността. Екраните в силоза, програмите, които съпругата му беше открила — по някакъв начин те превръщаха изпълненото с живот зелено в сиво, някак успяваха да премахнат всички следи от живот. Удивителен живот!

Холстън махаше мръсотията от лещата на камерата и се чудеше дали изобщо постепенното размазване е истинско. Мръсотията със сигурност беше. Той я виждаше, докато я махаше. Но дали беше обикновена мръсотия или някаква токсична гадост, която се носеше във въздуха? Дали програмата, която Алисън беше открила, можеше да променя само онова, което той вече беше виждал? Умът на Холстън се замая от всичките тези нови факти и предположения. Беше като дете, което току-що се е появило на широкия свят — трябваше да се опита да проумее толкова много неща едновременно, че главата му започна да пулсира. Докато почистваше последното петно от втората леща, реши, че размазването е истинско. Беше като някой от онези слоеве от фалшиво сиво и кафяво, които програмата вероятно използваше, за да скрие зеленото поле и синьото небе, осеяно с пухкави бели облаци. Бяха скрили от тях един толкова красив свят, че Холстън трябваше да се съсредоточи, за да застине неподвижно, загледан в него със зяпнала уста.