Читать «Тебеширения човек» онлайн - страница 5

Всички се ухилихме. Няма нищо по-хубаво от това да сториш нещо нередно, и то напук на възрастните.

Така и направихме. След като се отървахме от съдържанието на торбата, подкарахме по същество. Минахме през блъскащите се колички, където Дебелия Гав се вряза в мен с такава сила, че усетих как гръбнакът ми изпуква. После през космическите ракети (които ми се бяха сторили доста вълнуващи предната година, за разлика от сега), влакчето на ужасите, колелото на смъртта, падащите платформи, клатещата се гондола.

Ядохме хотдог, а Дебелия Гав и Ники хвърляха рингове и разбраха по трудния начин, че „всяко хвърляне печели награда“ не означава непременно награда, която ти допада. В крайна сметка си тръгнаха, като се смееха и се замерваха един друг със спечелените малки, уродливи плюшени играчки.

Следобедът постепенно се изнизваше, а тръпката и адреналинът намаляваха заедно с парите в джобовете ни. Аз бръкнах в своя с мисълта, че навярно са ми останали само за още един или два атракциона. И изведнъж изстинах. Портфейла го нямаше.

− По дяволите!

− Какво? — попита Хопо.

− Портфейлът ми. Изчезнал е.

− Сигурен ли си?

− Разбира се, че съм сигурен, мамка му.

Но за всеки случай проверих и в другия джоб. Нищо.

− Кога го видя за последно? — обади се Ники.

Опитах се да си спомня. Знаех, че беше у мен на гондолата, защото платих там. После пък си купих хотдог. Не се бях пробвал на ринговете, значи…

− При фургона за хотдог.

Фургонът се намираше чак в другия край на панаира и аз отпуснах отчаяно ръце.

− Хайде — каза Хопо. — Да вървим да го търсим.

− Какъв е смисълът? — възрази Железния Мики. — Някой вече го е намерил и го е взел.

− Аз мога да ти дам пари назаем — предложи Дебелия Гав — но не са ми останали много.

Бях сигурен, че лъже. Той винаги имаше повече пари от всички нас, взети заедно. А също най-хубавите играчки и най-новото лъскаво колело. Баща му притежаваше местния бар, наречен „Бикът“, а майка му продаваше козметика на „Ейвън“.

− Благодаря — кимнах все пак. — Всичко е наред.

Но не беше. Очите ми пареха от напиращите сълзи. Не ставаше въпрос само за изгубените пари. Чувствах се глупаво, бях си развалил целия ден. Предусещах и ядосаната реплика на майка ми: „Нали те предупредих“.

− Вие продължавайте — казах. — Аз ще се върна да проверя. Няма защо всички да се разкарваме.

− Супер — отвърна Железния Мики. — Хайде, ще се видим после.

И те тръгнаха със зле прикрито облекчение. Все пак не техните пари бяха изгубени и не техният ден беше провален. Аз повлякох нозе обратно през панаира към фургона за хотдог. Помнех, че се намира недалеч от въртележката и тя ми служеше за ориентир.

С приближаването забавих крачка и започнах да се взирам по-внимателно, но земята бе зарита само с боклуци и мазни салфетки. Никакъв портфейл. Какво ли очаквах. Железния Мики бе прав. Някой отдавна го бе намерил и ми беше задигнал парите.

Вдигнах с въздишка глава и тогава видях Бледия човек. Разбира се, това не беше името му. По-късно разбрах, че се казва господин Халоран и че е нашият нов учител. Дотогава вече го наричахме Тебеширения човек.