Читать «Тебеширения човек» онлайн - страница 4

− Сигурен ли си, че искаш да я оставиш там? — попита Хопо.

− Какво ще стане, ако мамчето ти разбере? — изви подигравателно глас Железния Мики.

Макар да принадлежеше към бандата ни и да се пишеше пръв приятел на Дебелия Гав, аз открай време не го харесвах. В него имаше някаква жилка — студена и противна, като теловете на шините в устата му. Но това не бе и особено изненадващо, имайки предвид кой е брат му.

− Изобщо не ми пука — излъгах със свиване на рамене.

− Докога ще се занимаваме с тая шибана чантичка? — рече нетърпеливо Дебелия Гав. — Хайде да влизаме, че ще станат опашки.

− Но Ники още я няма — отбелязах.

− И какво? — каза Железния Мики. — Тя винаги закъснява. Да вървим, тя ще ни намери.

Мики беше прав относно закъсненията й, но не беше там въпросът. Трябваше да се движим всички заедно. В тълпата не беше безопасно да си сам, особено ако си момиче.

− Да й дадем още пет минути — предложих.

− Сигурно се майтапиш! — възкликна Дебелия Гав, имитирайки доста несполучливо прочутата реплика на Джон Макенроу към съдията на корта.

Дебелия Гав постоянно имитираше някого, най-вече американски знаменитости, и то толкова ужасно, че ни караше да се гърчим от смях.

Железния Мики се смя по-малко от Хопо и мен, защото не му се нравеше, когато останалите не зачитаха мнението му. Но всъщност нямаше значение, защото в този момент един познат глас попита:

− Кое е толкова смешно?

Обърнахме се и видяхме Ники да приближава към нас. Както винаги, при появата й ме присви под лъжичката, сякаш изпитвах едновременно глад и леко гадене.

Днес косата й бе пусната свободно и падаше на вълни отзад почти до кръста. Носеше жълта блузка без ръкави, със сини цветчета около деколтето. Забелязах сребрист проблясък около шията й — беше малко кръстче на верижка. През рамото си бе преметнала голяма платнена торба, явно доста тежка.

− Закъсня — каза Железния Мики. — Наложи се да те чакаме.

Сякаш идеята за това бе негова.

− Какво има в торбата? — поинтересува се Хопо.

− Татко иска да раздавам тези глупости на панаира. — Тя извади отвътре една листовка и ни я показа.

Заповядайте в църквата „Сейнт Томас“ и възхвалете Бога. Това е най-вълнуващата атракция от всички!

Бащата на Ники бе свещеник в местната църква. Аз никога не ходех в нея — родителите ми не си падаха по религията — но го бях виждал из града. Той носеше малки, кръгли очила, а плешивото му теме беше покрито с лунички, същите като тези по носа на Ники. Винаги се усмихваше и поздравяваше, но въпреки това го намирах за леко плашещ.

− Това е егати миризляшката история, човече — рече Дебелия Гав.

„Миризляшка история“ бе една от любимите му фрази — обикновено последвана от „човече“, произнесено по някаква причина с безумно предвзет тон.

− Няма да го направиш наистина, нали? — попитах аз, представяйки си изведнъж как пропилявам целия ден във влачене подир Ники, докато тя раздава своите листовки.

Тя ме изгледа по начин, който смътно ми напомни за майка ми.

− Разбира се, че няма, глупчо. Просто ще пръснем няколко тук-там, сякаш хората са ги прочели и захвърлили, а останалите ще пуснем в някоя кофа за боклук.