Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 42

Гномът свърши, изпръхтя, тупна халбата на масата, фокусира разбягалите се в различни посоки очи в една точка и се заслуша в усещанията си, издувайки ноздри. Всички се взирахме в Халас с искрено възхищение.

— Ама че… — прошепна гномът, облъхвайки ни с непредаваемия аромат на сместа. — Ама че… Ама че химия, мамка му!

— Жив ли си? — притеснено се вторачи в приятеля си Делер.

— Не! Вече съм в светлината! Толкова ми е добре, също както когато ми спаси задника от ешафода на рачешкия херцог! Зъбът изобщо не ме боли! Прислужницата-а-а! Още три халби от същото!

— Какво пък — бавно каза Мармота. — Да пием за Котката.

— Земята да му е легло, а тревата — завивка — вдигна халбата си Фенерджията.

— Да пребъде в светлината — присъедини се и Халас.

— Да има добра зима — пожела Змиорката.

Отпихме мълчаливо, без да се чукаме.

Така се случва в живота: някой вече е в светлината, а някой е още жив. Котката остана завинаги в земята до стария овраг на Харгановата пустош. Първата жертва от тези, които ме съпровождат в Храд Спайн. Искрено се надявах разузнавачът на Дивите да е единственият загинал по време на пътуването ни.

Изгубихме Котката, след като при село Вишки пътят ни бе блокиран от магове и Бездушни егери и се наложи нашият отряд да търси нов път към Раненг. По предложение на Медения, който познаваше тези места, Алистан поведе отряда напряко през огромната Харганова пустош. Много, много отдавна по тези места се състояло едно от безбройните сражения на Пролетната война. Тук, в сърцето на Харгановата пустош, хората с всички средства се опитали да удържат напредващите към Авендум орки. И точно тук ни настигна магията на шаманите на Неназовимия, опитващи се да спрат похода на отряда ни към Костните дворци и Рога на дъгата. Отначало пустошта беше залята от гръмотевична буря, която прикри истинската заплаха. А когато видяхме какво се спуска от пурпурния облак, вече беше късно, и останахме очи в очи срещу летящите твари. Котката се опита да унищожи едно от съществата и умря на място, а аз… аз бях спасен от чудо, носещо името Валдер.

Кой е Валдер? Е, сега ще ви кажа. Така се получи, че трябваше да търся карта на Храд Спайн в Забранената територия, и някак си в главата ми се настани дух на архимаг от Ордена на име Валдер. Този архимаг лично присъствал на събитията, когато Орденът се опитал да използва Рога на дъгата срещу Неназовимия. В крайна сметка, спасявайки проклетата пищялка, Валдер загинал, а няколко века по-късно душата му се всели в главата ми и отказа да я напусне. За щастие аз почти го бях забравил, през цялото време той спеше дълбоко вътре в моето Аз и като цяло не се проявяваше. Но през онзи тъжен ден, когато умря Котката, а аз бях на път да го последвам, Валдер изведнъж се появи и някак унищожи съществото, летящо към мен, а след това незнайно как призова призраците на воините, сражавали се с орките в Пролетната война. Те от своя страна успяха да унищожат шаманството на нашите врагове и така всички останахме живи само благодарение на Валдер. Духът на архимага вече няколко пъти ме спасяваше и аз му бях благодарен до гроб, но въпреки това най-много от всичко исках да напусне главата ми веднъж завинаги.