Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 244

— Какви?

— С кратка памет за добрите дела, направени за вас!

— Добре, успокой се, Кли-кли. Помня, че съм ти длъжен един път.

— Как един път?! — шутът се препъна и едва не полетя надолу.

— Ти ме спаси от кучето, а аз — от реката, така че ти дължа едно спасение — усмихнах се аз.

— А може би мога да плувам и тогава просто съм се преструвал? — с хитро присвити очи подхвърли Кли-кли.

— Е, тогава наистина си глупак.

— Добре, Гарет-барет, признавам, че не мога да плувам. Ние, между другото, пристигнахме.

Неусетно се бяхме оказали на стената. А тя беше широка, горе спокойно можеха да се разминат трима човека едновременно, без да изпитват неудобства. Огромни зъбци, бойници, синьо небе и вятър. Тук стените вече не го спираха и той духаше право в гърба. Мога да си представя какво е да си тук през зимата или по време на ураган. Непобедимия се измъкна от пазвата ми и се настани на рамото.

— Е, какво искаше да ми покажеш? — не видях нищо интересно, освен катапулт, няколко стрелци на пост и един майстор, който укрепваше камъните по стената.

— Не там гледай, тъпако! — Кли-кли ме дръпна към бойницата, като едва не ме блъсна в стената. — Тука гледай!

Замъкът беше построен на хълм и отвисоко гледката беше великолепна. Отвъд укрепленията, трите рова, малката рекичка с мързеливо носеща се вода и обраслото с редки храсти поле с ширина около триста ярда, започваше гора. Заграбия.

Огромна стена от дървета, величествена и прекрасна, ме гледаше от другата страна на реката. Гора, готова да се конкурира по размер с Валиостр. Горите на Зеленото кралство се простираха на хиляди левги. Земя на гори, където в зората на времето са се разхождали боговете; кралство, съществувало в Сиала още по време на Тъмната епоха, когато за орки и елфи никой не бил чувал. Тайнствените, приказни, магически, очарователни и в същото време кървави, страшни и зловещи гори на Заграбия. Колко легенди, колко митове, колко безкрайни истории, загадки и тайни се криеха под зелените клони на горската страна? Колко прекрасни, странни, опасни същества бродеха по тесните животински пътеки? Кой знае?

Там бяха невероятните градове на елфите и орките, известните Листва и Лабиринт, изоставени идоли и храмове на изчезнали раси, останки на оргски градове, с които може да спори само времето и, разбира се, чудото и ужаса на целите северни земи — Храд Спайн.

— Моята родина — гласът на Кли-кли звънтеше. — Усещаш ли миризмата?

Поех въздух. Миришеше на свежест, гора, мед и дъбови листа.

— Да.

— Красиво е, нали?

— Да, красиво е — отвърнах му абсолютно искрено аз.

Огромният зелен килим, прострян пред нас, стигаше далеч отвъд хоризонта и потъваше във вечерната мъгла. Заграбия изглеждаше безкрайна. Присвих очи и за миг в забулената мъгла си представих величествените върхове на Планините на джуджетата, подпиращи небето. Разбира се, само си ги представих, до великата планина имаше стотици левги и оттук беше невъзможно да я видя.

— Защо наричат тази гора Златна? — обърнах се аз към залепения за бойницата Кли-кли.