Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 246

Миралисса мина през портата и ни поведе към реката. От другата й страна на фона на звездното небе като мастилено одеяло се извисяваше Заграбия. До самата вода беше направена погребална клада. Някой не беше жалил дървата и те се издигаха на поне два ярда над земята. Най-отгоре беше поставено тялото на Ел, облечено в черна копринена риза, а до него лежаха неговите с’каш и лък.

Спряхме на разстояние, наблюдавайки как Миралисса и Еграсса приближават към мъртвия си другар.

— Ето че още един ни остави — каза Алистан Маркауз.

— Двама, милорд — поправи го Змиорката. — Утре трябва да предадем на земята и Мармота.

— Страхувам се, че дори и за това няма да имаме време, ще тръгнем още на зазоряване — капитанът на гвардията поклати извинително глава. — До Храд Спайн има поне седмица път.

— Но погребението… — възмути се Делер, но Алистан Маркауз го прекъсна:

— За тялото на Мармота ще се погрижат, Делер.

Миралисса и Еграсса пристъпиха към нас.

— Спи спокойно, к’лиссанг. Аз и Еграсса ще се погрижим за твоя род — произнесе Миралисса и щракна с пръсти.

Кладата веднага пламна. Огънят като червена змия се изви към небето, превърна се в дракон, изрева и погълна дърветата и тялото на мъртвия елф. Магическият пламък, създаден от елфийката, сигурно се виждаше на левга оттук. Посягаше към звездите, отразяваше се във водата, виеше и ревеше, отнасяйки душата на елфа в светлината. До кладата имаше повече от двадесет ярда, но всички отстъпихме назад, защото топлината беше непоносима. Внезапно прогорената платформа, на която лежеше Ел, се срина в отворената паст на огъня и изхвърли сноп искри към студените звезди.

Миралисса запя с нисък гръден глас Песента на сбогуването, песента, която пеят елфите над починалите си сънародници. Никой не каза нито дума, докато не свърши, а от огъня не остана само проблясваща и димяща жар.

— Това беше всичко — Миралисса направи няколко маха с ръце и внезапно появилият се вятър грабна от земята жарта и пепелта на Ел, завъртя ги във въздуха, изпълвайки нощта с горещи светулки, след което изсипа всичко в реката.

Реката тревожно изсъска, изфуча, спокойните води се развълнуваха, изпуснаха пара и погълнаха това, което доскоро беше наш спътник.

— Хм… — изсумтя след кратко мълчание Делер. — Иска ми се и мен да погребат така…

— Красиво — довърши вместо него Халас.

— У нас има поверие, че когато един елф умира в битка, на небето светва нова звезда — каза Еграсса. — Глупаво, но красиво. Ел заслужи своята звезда.

— Както и всеки, който беше с нас — отвърна Алистан. — Да се прибираме в замъка, вече е късно.

А реката продължи все така тихо и лениво да се носи, сякаш не беше погълнала току-що останките от кладата.

* * *

— Гарет, това е твое — Кли-кли посочи с пръст раницата, поставена близо до леглото ми.

Отвън едва започваше да се развиделява, а отрядът вече беше станал. Чакаше ни Заграбия, а стомахът ми се свиваше от хладно предчувствие. Добро или лошо, все още не знаех.