Читать «Танц със сенки» онлайн - страница 243
Алексей Юрьевич Пехов
— Глупак си ти, брада! Отивам да се помоля за здравето на Медения.
Халас се почеса по брадата и извика:
— Чакай, шапка, идвам с теб! Че то като нищо ще се загубиш…
— А аз няма да ходя никъде — Фенерджията го тресеше от получената рана. — Змиорка, помогни ми да се добера до лекарите, че нещо ми се вие свят.
Мумр се облегна на биргризена и стана на крака. Гаракецът постави рамото си и го поведе към суетящите се около каруцата лекари. Ние с Кли-кли останахме сами.
— Да вървим, Танцуващ, ще ти покажа нещо — подкани ме Кли-кли.
— Къде отиваме? — попитах го недоверчиво.
— Хайде, няма да съжаляваш.
Така или иначе нямах какво да правя, вечерта идваше и беше сигурно, че днес няма да тръгнем през Заграбия, така че последвах гоблина. Кли-кли пристъпи към подемника до стената.
— Къде си тръгнал, зеления? — попита човекът, товарещ в подемника камъни за катапулта.
— Бихте ли били така добър, уважаеми човеко, да ни вдигнете на стената заедно с тези невероятни камъни, така прекрасно хармониращи с цвета на вашето лице? — започна Кли-кли.
— Какво? — опули очи работникът.
— Може ли да ни издигнеш нагоре, глупако?! — гоблинът мина на по-прост и разбираем език.
— Ей там има стълби! — човекът посочи с мръсния си пръст към стената. — Използвайте краката си, много съм зает, нямам време и вас да возя.
Кли-кли му се изплези и закрачи към стълбите, водещи нагоре.
— Кли-кли, можеш ли да ми кажеш защо трябва да се изкачвам двайсет ярда? — попитах аз.
— Така не е интересно, Гарет-барет. Ще разваля цялата изненада. Някога да си съжалявал, че си ме послушал? — гоблинът вече бодро се качваше по стълбите.
— Да — отговорих абсолютно искрено аз.
— У-у-у — обидено проточи шутът, но не се отказа от идеята да се качи на стената на замъка.
Последвах го, изкачването беше лесно, стълбите се виеха покрай стената като змия и да вървиш по тях не изискваше някакви особени усилия. Дворът оставаше все по-надолу, а хората, конете и каруците ставаха все по-малки.
— Я ми кажи нещо — попитах ситнещият пред мен Кли-кли. — Къде си се научил така добре да мяташ ножове?
— Какво, хареса ли ти? — Кли-кли грейна от неочакваната похвала. — Аз съм пълен със скрити таланти не по-малко от теб, Танцуващ!
— Какво искаш да кажеш?
— Аз съм шут — той сви рамене. — Хвърлянето на ножове е не по-трудно, отколкото жонглирането с четири факли или правенето на тройно обратно салто.
— Ох, тежка ти е работата, приятел — иронично се ухилих аз.
Той спря, погледна ме отдолу нагоре и отговори сериозно:
— Дори не можеш да си представиш, Гарет, колко е тежка. Особено когато трябва да се грижиш за такива глупаци като теб!
— Ти ли се грижиш за мен? — възмутих се аз.
— Ето я и нея, благодарността човешка! — гоблинът скръбно вдигна ръце към небето (напоследък го правеше доста често). — Не ти ли спасих врата от кучешките зъби?
— Е, да — принуден бях да се съглася аз.
— А днес? Чии ножове днес спряха брадвата на онзи орк? — продължи да пита гоблинът, без да спира изкачването по стълбите.
— Твоите — въздъхнах аз.
— О! — гоблинът, без да се обърне към мен, назидателно вдигна пръст. — Което доказва думите ми. Вие, крадците, всичките ли сте такива?