Читать «Там, където тревата е черна» онлайн - страница 9

Аз обаче не издавах нито звук. Сякаш нещо ме възпираше.

Тогава ги видях.

Тя лежеше гола и завързана за четири колчета, забити в прашната земя. Нозете й бяха безсрамно разтворени, гърдите й трескаво се повдигаха и спадаха, а в очите й проблясваха сълзи. Четири факли осветяваха гнусната сцена и хвърляха трепкащи отблясъци върху силуетите на тримата.

Двамина от тях мрачно гледаха, заели разкрачени стойки и скръстили ръце, докато третият (най-якият) бавно разкопчаваше панталона си. И тримата носеха черни кожени шуби.

Нещо в мен се преобърна. Вселената изведнъж почервеня и сякаш ме запрати в пространства, където извират реки от кръв и жаждата за смърт е нещо, на което просто не можеш да устоиш.

Хвърлих се бясно напред и стоварих с всички сили брадвата върху главата на най-здравия. Чу се тъп, пращящ звук, като че ли от спукване на диня, след което черепът му се разцепи, изхвърляйки мощен кървав фонтан.

Той се олюля за момент, застинал във въздуха, после тежко се строполи на земята.

Останалите ме гледаха вцепенени, сякаш бяха неспособни да реагират. Бръкнах бързо в джоба си и извадих пеперудата, която проблесна на светлината, и със звънко изщракване я отворих. После се хвърлих към по-близкия.

Той вдигна ръка в опит да се предпази, но аз имах предимството на нападението и острието меко потъна в отпуснатия му корем. След това се обърнах да посрещна евентуалната атака на третия, но вече беше късно.

Юмрукът му се стовари върху челюстта ми и аз се проснах на земята. Ножът издрънча и тупна върху пръстта. Онзи веднага го сграбчи, вдигна го и замахна към мен.

В този момент се появи Светещият.

Той изникна от сенките подобно на бяла акула, надигаща се от морските дълбини. Белезникавият му силует светкавично се материализира пред нас и аз направих единственото, което можех да сторя — застинах неподвижно в позата, в която бях паднал.

Искрено се надявах Яна също да не помръдва.

Чудовището бавно се зае да изследва обстановката. Набръчканото му лице бе отвратително грозно, но от близко разстояние беше направо зловещо. Като че ли някой перверзен Франкенщайн бе сглобил този урод от несъвместими елементи и го бе пуснал на воля из Ада.

Светещият се отдръпна рязко назад; факлите бяха поопърлили носа му. В следващия миг онзи с шубата побягна.

Съществото нададе къс, отсечен рев и се втурна след жертвата си. Използвах момента и веднага прерязах въжетата, с които бе завързана Яна. Добре, че винаги си нося втори нож.

След това бързо се шмугнахме в най-близката развалина — порутена, но все пак достатъчно запазена, за да ни защити от звяра.

Не след дълго чухме ужасяващ писък, последван от отвратителни разкъсващи звуци. Хищникът беше настигнал плячката си. Докоснах неволно започналата вече да се подува челюст и болката, която ме връхлетя, беше неописуема. Въпреки това се усмихнах.

След дълги, но не и безкрайни часове, през които Яна се разтърсваше от ридания, а аз я придържах в обятията си, наметнал якето си върху нежните й рамене, чухме как чудовището се отдалечава. Изчакахме още известно време, за да сме сигурни, че няма да го срещнем на връщане (макар че едва ли имаше нещо, в което да си сигурен в този свят) и се отправихме към Убежището.