Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 77

— Мамка му!

— Жената съзнателно е участвала в измамата — въздъхна Родригес. — Слава богу, че не се получило, но опитът бил добър.

— Мислиш ли, че и Грайм е постъпил по същия начин?

— Мисля, че Грайм е имал съучастник при доказаните престъпления. Ние дори не сме подозирали за него, но връзката между тях продължава и до днес.

— И тоя тип все още е активен?

— Така изглежда. Според мен Грайм е намерил начин да му изпрати спермата си с нареждане да я подхвърли при някое от новите нападения. Никой не знае защо. Може би просто така, за кеф. Но както и да е. По една случайност жертвата е Дженифър Коул.

— И сега си мислиш, че блузата на Илейн Ремингтън може да ни помогне да открием тоя тип?

— Мисля, че тази сутрин Никол се е готвела да ти каже именно това.

Замълчахме, втренчени в данните, които ни беше оставила Никол. Уликата, която беше причинила смъртта й. Винс кликна на друга икона и на екрана се появи вестникарска снимка. На нея се виждаха неколцина мъже, седнали около голяма махагонова маса. Надписът отдолу гласеше: Прокурорският екип по делото „Грайм“. Винс увеличи снимката.

— По всяка вероятност Никол се е заела да събира сведения за миналото на Грайм — промърмори той.

— Май да — кимнах аз и се взрях в размазаните физиономии. Повечето бяха млади. В центъра се беше разположил Джералд О’Лиъри, както винаги жаден за публични изяви.

— Изпрати ми я по имейла, моля те — рекох аз и му продиктувах адреса си.

— За кога е насрочена екзекуцията?

Винс кликна обратно на файла.

— По всичко личи, че ще бъде до края на годината.

— Къде се намира в момента?

— В отделението на осъдените на смърт в „Менард“. Едно градче близо до Сейнт Луис. Какво си намислил?

— Да си поговоря с Грайм.

Родригес ме погледна, сякаш не беше сигурен дали се шегувам.

— Вече десет години чака екзекуция в тази килия — каза той. — За цялото време нито веднъж не е говорил с ченге, нито пък е давал интервю за медиите.

— Но с мен ще говори.

— Защо?

— Защото само година го дели от спринцовката, а аз съм човекът, който ще му върне свободата.

Родригес изключи компютъра и довърши еспресото си.

— Да вървим.

— Къде?

— След като искаш да се озовеш в едно помещение с Грайм, трябва да разговаряш с някого, нали? Аз ще го уредя.

38

— Някога да си разговарял със сериен убиец?

На следващия ден Родригес ме заведе в едностаен апартамент, разположен над заведение от веригата „Джими Джоунс“ в чикагския квартал Стрийтървил. Единственият обитател на апартамента беше висок и кльощав тип с дълги бакенбарди и извити сиви мустаци. Макар и надхвърлил шейсет, той носеше тениска с емблемата на „Фет Тайър“ и пушеше дрога. Свидетелство за това беше голямата торба с някакви изсушени растения на масичката за кафе, която пробуди частния детектив у мен.

— Не, не съм — отвърнах.

Робърт Джей Трент III отпи от чая си и ми хвърли предпазлив поглед, сякаш надничаше в пропаст. Погледнах към Родригес, който вдигна ръка, призовавайки ме към търпение. Според него Трент бе седял очи в очи с поне стотина серийни убийци. И още по-важно — беше постигнал забележителни резултати в съставянето на прецизни профили в решаването на важни случаи, водени от ФБР и други институции. Аз никога не бях чувал за този човек — според Родригес абсолютно преднамерено. Трент беше криминалист на свободна практика, който никога не попадаше в полезрението на медиите и живееше под радара, защото „точно там са убийците“.