Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 75

— По дяволите. На работното й място нямаше нищо.

— А в компютъра й?

— Нищо, освен списък с поставените й задачи.

— Убиецът е бил вътре — въздъхнах аз. — И е отнесъл всичко.

— Може би не всичко. Разрешаваш ли да използвам компютъра ти?

Родригес седна зад бюрото и включи моя „Мак“.

— Никол не се доверяваше на шефа си — рече. — Беше убедена, че той помага на окръжната прокуратура да претупва важни разследвания.

— Съвсем в нейния стил — кимнах аз.

— Точно така. Знам, че си беше създала собствен архив.

В ръката му се появи тънък черен предмет, който изчезна в страничния слот на компютъра ми.

— Свалих го от връзката й с ключове — поясни той. — Флашпамет. Въпросът бе дали е имала време да прехвърли резултатите на нея.

— Погледна ли я?

— Не. Тя имаше доверие в теб, затова реших да изчакам.

Вдигнах чашата за малък тост.

— Благодаря, Винс. Не беше нужно да го правиш.

— Напротив. Ако се доберем до някакви улики, ще трябва да действаме неофициално. Ти и аз. Ако хванем убиеца на Никол, той няма да стигне до съда. Разбираш ли?

Разбирах и му го казах. Той кимна и сведе очи към коленете си.

— Много добре.

37

Винс кликна върху една мигаща икона и флашпаметта на Никол се отвори. Не схванах нищо от това, което се появи на екрана. За щастие Родригес знаеше какво прави.

— Последният файл е допълнен днес сутринта — обяви той. — Което означава, че тя е архивирала всичко, свързано с твоята поръчка.

— Можеш ли да стигнеш до него?

Винс отвори нещо, което приличаше на чертеж.

— Ето го — обяви секунди по-късно той. — Илейн Ремингтън. Това ли е твоята клиентка?

Кимнах.

— Виждаш ли зелената графика?

Отново кимнах.

— Това е ДНК пробата от блузата й.

Винс кликна още веднъж.

— Не съм напълно сигурен, но ето тук трябва да е съвпадението — каза той и посочи друга графика, оцветена в червено. — Изглежда, е получила съвпадение по дванайсет пункта.

— И то добре ли е?

Винс вдигна глава от екрана.

— Повече от добре. Имаш ли нещо за писане?

Плъзнах една химикалка по бюрото. Той я взе и започна да пише нещо.

— Доколкото разбирам, това е номерът на делото на човека от съвпадението. Оттук влиза ли се в интернет?

— Защо ти е?

— Искам да вляза в полицейската база данни и да видя дали мога да открия въпросното дело.

Посочих компютъра.

— Направи го, но гледай да не ни засекат.

Родригес сви рамене, но после кимна.

— Може би си прав.

— „Интелидженсиа“ е съвсем наблизо — рекох. — Там имат лаптоп, който можем да използваме.

Винс изтегли флашпаметта и се насочи към изхода.

Наближаваше обяд, заведението беше полупразно. Поръчах си черно кафе, а Родригес — еспресо. После той влезе в сървъра на полицейското управление на Чикаго. Отпих от кафето и зачаках. Винс ловко боравеше с мишката. Петнайсет минути по-късно той се облегна, погледна ме и изключи компютъра.

— Какво?

Очите му обиколиха полупразното заведение. Сякаш смяташе, че в кафето на зърна „Артуро Фуенте“, което се продаваше за 18 долара килограма, се е скрил някой злодей. Но не мислех така.

— Говори, Винс.

Детективът отново включи компютъра и го завъртя така, че да го виждам.

— Никол какво ти каза за съвпадението?