Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 43

Свих рамене и отпих от кафето си. До края на седмицата и двамата щяха да бъдат забравени, отнесени от вълната на нови престъпления, нови трупове и нови сензационни истории.

Малко след осем подкарах колата на юг по „Расин“. На „Фулъртън“ завих надясно и започнах да си пробивам път на запад към Хумболт Парк. Слънцето грееше ослепително. Все още не беше студено, но въздухът сякаш пареше. Което означаваше, че до вечерта ще завали сняг.

Паркирах на една пряка от жилището на Джон Гибънс, отворих багажника и извадих сак от мека кожа. Ако Гибънс е разследвал изнасилването на Илейн Ремингтън, в стаята му би трябвало да има работно досие. Може би хазяйката знаеше къде е. А може би не знаеше. Но и в двата случая то би трябвало да е някъде в къщата. Ето защо ми беше нужен сакът.

В него имаше два чифта гумени ръкавици, фенерче, въже и комплект инструменти. При предишното си посещение бях забелязал една картичка, забодена на дъската за съобщения в офиса на Мълбъри. Беше за час при лекар. Днес, в осем и половина сутринта. Надянах ръкавиците, дръпнах ципа на палтото и погледнах часовника си. Осем и четирийсет и пет. Време беше.

При втория контакт входната врата отстъпи много по-лесно. Двете ключалки изщракаха в рамките на минута. По стените играеха слънчеви лъчи, филтрирани от дърветата. Включих фенерчето, прекосих всекидневната и се насочих към нишата, където възрастната жена държеше документите си. Вратата към нея беше затворена. Протегнах ръка и я побутнах.

Мълбъри седеше на стария въртящ се стол зад бюрото. Беше облечена в синя рокля, украсена със зелена брошка. Косата й беше вдигната, на краката й се виждаха обувки с високи токове. Беше се облякла за визитата при доктора. Но вече никога нямаше да има нужда от доктор.

Взрях се в лицето й. Леко изцъклени очи, зинала уста. Под ноздрите й имаше кръв, по устните и брадичката — също. Побутнах тялото с върха на обувката си. Съвсем лекичко. Кръстосаните крака разкриваха леко посиняла бяла плът, обсипана с мрежа от венички. Това свидетелстваше, че хазяйката е мъртва от доста време насам.

Отдалечих се от трупа и огледах стаята с помощта на фенерчето. Кантонерката зееше отворена, а съдържанието беше разпиляно по пода. Не видях нищо, което заслужаваше да бъде докоснато или прибрано. Промъкнах се напред и отворих чекмеджетата на бюрото. Нищо. Отстъпих назад, усетих някакво присъствие и се обърнах. Две очи светеха в мрака. Озкар безшумно се покатери на раменете на хазяйката. Тялото на Мълбъри се раздвижи и котаракът скочи на пода. Едва сега забелязах следите от убождания. Бяха две, високо на ръката под рамото, леко подути. Насочих фенерчето към ръкава на роклята и открих съответните дупчици. Стандартната електрошокова палка „Тейзър“ отделя ток с напрежение петдесет хиляди волта на интервали от 5 секунди. Достатъчен да те събори на земята, но не и да те убие. Явно някой беше забравил да сподели това с Мълбъри. Изключих фенерчето и реших да хвърля едно око на горния етаж.