Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 39

— Къде е тя?

— В патрулната кола в края на улицата. Вече я проверих, казва се Дженифър Коул. И още нещо, Кели…

— Да?

— Тя е на дванайсет.

— Страхотно.

— Ще бъдеш бавачка. Ако иска да говори, изслушай я.

Тръгнахме на север по Шефийлд авеню. Родригес се връщаше при стареца, наръган с нож в собствения му дом. А аз отивах при едно дете, нападнато в собствения му град. Не успях да определя чия задача е по-тежка.

19

Открих патрулната кола точно там, където трябваше да бъде. Дженифър седеше на задната седалка. Аз се настаних отпред. Помежду ни имаше преграда от плексиглас.

— Здрасти, Дженифър. Казвам се Майкъл.

Момичето беше завито с одеяло, под което се виждаше сребристочервена ученическа униформа. Опряло брадичка в коленете си, то гледаше през прозореца към колоните на железопътната естакада. Малко по-късно се раздвижи и отговори на поздрава.

— Здрасти.

Толкоз. Само здрасти.

— Не съм полицай — рекох. — Затова няма да отговаряш на купища въпроси.

Тя имаше червеникава коса и раздалечени зелени очи с лунички между тях. Синините бяха навсякъде — по шията, ръцете и брадичката. Бяха с жълто по краищата, причинени от силни мъжки пръсти. И мъжки юмруци.

— Защо си тук, след като не си ченге?

— Някога бях ченге. Сега съм частен детектив и от време на време помагам.

— Аха. Някакъв тип ме нападна.

— Знам, Дженифър.

— Това е добре.

Тя склони глава върху коленете си и въздъхна.

— В момента търсят родителите ми. Сигурно ще са много ядосани.

— На твое място не бих се тревожил за тях, Дженифър.

— Ти нищо не знаеш. Много ще са ядосани.

— Ти си на дванайсет, нали?

Момичето кимна.

— Прибирах се от училище.

— Но реши да се поразходиш?

— Мислех да взема влака до центъра и да разгледам магазина на „Епъл“.

— Много хубав магазин.

— Отворено е до девет. Точно затова ще бъдат ядосани.

— Няма.

— Не познаваш баща ми.

Спомних си за инструкциите на Родригес да не разговарям с момичето. Обърнах се да я погледна още веднъж и забравих за инструкциите.

— Разкажи ми какво се случи — рекох.

— Няма.

Мълчание. После Дженифър промълви:

— Той ме удари с топката.

— Какво топка?

— Баскетболна. Пресичах улицата, дето е препречена ей от онези неща там.

Пръстът й се насочи към двата големи контейнера за смет, боядисани в зелено. Те стояха между нас и илюзорната сигурност на „Белмонт“.

— Появи се изведнъж. Дриблираше с топката. Или нещо такова. Направо на платното.

Погледнах навън. До една от металните колони на железопътната естакада се виждаше червено-бяло-синя баскетболна топка на „АБА“.

— И ти тръгна след топката.

— Направих само една крачка.

— Всеки би я направил. Това е инстинкт и той го е знаел.

— Мислиш ли?

— Да, Дженифър.

— Беше зад мен и ме блъскаше. Имаше нож. После сложи ръка върху устата ми и ме повлече.

Забелязах няколко каменни стъпала в основите на „Белмонт Армс“, които свършваха пред отдавна разбита дървена врата. Предположих, че именно там е трябвало да бъде завлечена Дженифър Коул. В подземието на „Белмонт Армс“, където нападението щеше да се превърне в изнасилване, а може би нещо по-лошо.

— Как успя да се измъкнеш?