Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 37

Родригес щракна фенерчето си и надникна над стълбата. Съседният покрив беше малко под нас, на разстояние около метър и половина. Нищо особено, ако си на земята. Но доста по-различно, когато разстоянието представлява триетажна пропаст.

— Изглежда осъществимо — промърмори той. Думите му прозвучаха по-скоро като въпрос, отколкото като мнение.

Кимнах и прехвърлих крак през страничното желязо. После, още преди Родригес да ме спре или да размисля, стегнах мускули и се оттласнах от стълбата. Лесно преодолях пропастта. Но кракът ми закачи каменния парапет, който обикаляше покрива на съседната сграда. В резултат се озовах по очи на грапавата настилка. До мен тупна нещо, последвано от леки стъпки.

— Да вървим, Кели — рече Родригес. — Онзи тип няма да ни чака.

Вместо отговор пуснах най-сочната ругатня, която ми дойде наум, и последвах светлината на фенерчето. Покривът беше пуст, имаше само един климатик, изключен за зимата. До него се стигаше през желязна врата, залостена отвътре. Фенерчето на Родригес освети покрива на следващата сграда. Разстоянието до него беше най-малко десет метра.

— Нашият човек трябва да е Карл Луис, за да стигне дотам — рекох.

Родригес насочи лъча надолу, към уличката. За всеки случай. Може би онзи тип беше решил, че може да лети. На паважа не се виждаше сгърчено тяло.

— Мамка му — процеди полицаят.

Посочих железопътната линия, която минаваше покрай сградата.

— Какво ще кажеш?

Фенерчето спря върху служебната стълба на бетонната колона, която беше на една ръка разстояние от покрива.

— Да вървим.

Прехвърлихме се на стълбата, а оттам на релсите. Оттук минаваше „кафявата линия“ на чикагското метро. Родригес освети дебелото желязо, което се виеше успоредно на релсите.

— Трета релса, Кели. Кофти работа.

Третата релса захранва електрическата железница с шестстотин волта ток и предлага незабавна смърт на всеки, който реши да я докосне. Заобиколих я отдалеч.

— Ако се е покатерил тук, най-вероятно е тръгнал на юг — рекох. — Далеч от местопрестъплението.

Родригес кимна. Впуснахме се в лек тръс. Следващата спирка беше „Дайвърси“, може би на седем-осемстотин метра по-нататък. Фенерчето предлагаше около метър жълтеникава светлина пред краката ни. Светлината от уличните лампи също проблясваше по стоманата. Усетих вибрация под себе си, после чух грохот. В далечината се движеше влак. Спряхме и се ослушахме.

— В каква посока върви?

— Не знам — отвърна Родригес. — Не би трябвало да имаме проблеми, ако се движи към нас. Има достатъчно място, за да се разминем.

Зарадвах се на думите му, но не казах нищо. Грохотът спря. Вероятно композицията поемаше пътниците от близката спирка. В настъпилата тишина долових шум, последван от сподавена ругатня и тихи стъпки.