Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 31

— Не е ли твърде млада, Рей?

Той сви рамене, заобиколи бюрото и се тръшна на стола.

— Сядай.

От чекмеджето се появи огромен дневник с твърди зелени корици. Той го разтвори и запрелиства страниците. Бавно и внимателно.

— А твоята на колко беше?

— Около двайсет.

— Изнасилена, така ли?

— Така.

Гоушън спря да прелиства страниците.

— Съпротивлявала ли се е?

— Има ли я в книгата, Рей?

Гоушън ме погледна така, сякаш би трябвало да съм доволен, че не съм закопан под къщата на Грайм за известен отрязък от време.

— Откъде да знам, по дяволите? Чакай да погледна.

Вниманието му отново се насочи към дневника.

— Много хора ли приемаш тук?

— Разбира се. Предимно полицаи. Мястото е създадено за тях.

Хвърлих поглед към страниците, които прелистваше. Отметките бяха написани на ръка. На първата страница зърнах датата 1 януари 1934 г. Прелистването отново спря.

— Знам, знам — промърмори той. — Старомодна работа. Но знаеш ли какво ще ти кажа? Писането на ръка кара хората да се замислят. Освен това е трудно да си подправиш почерка. Ако си опитвал, трябва да знаеш за какво говоря. Ето защо ние казваме „майната им на компютрите“. Който ги харесва, да си пише на тях. А ние тук просто попълваме дневника. Ей този.

Прелистването продължи, този път значително по-бързо. Страниците бяха толкова големи, че Гоушън ги прехвърляше с две ръце.

— Това ли е единственият екземпляр?

— Проклет песимист. Да, това е единственият екземпляр. От близо век насам. Проклети песимисти.

Прелистването спря.

— Ето. Престъплението е извършено през 1997-а, нали?

— Да.

— Ще търсим по номера на делото. Страница по страница. Ето. Тази тук покрива периода от 1980 година до края на века.

Гоушън разкопча металната пластина и по бюрото се разпръснаха стотина листове, регистрирали престъпленията в Чикаго в рамките на две десетилетия.

— Няма да пипаш нищо — предупреди ме той.

— Ясно.

Петнайсет минути по-късно Гоушън откри вписването.

— Мамка му, Кели.

— Какво?

— Илейн Ремингтън. Двайсет и четвърти декември 1997 година. Тази ли е?

— Да.

— Следващия път ела с проклетия номер на делото. И вчера рових за тези доказателства.

— За кого?

Гоушън затвори дневника, издуха носа си в кошчето до бюрото и кръстоса крак върху крак.

— За двама негодници от окръжната прокуратура.

— Мамка му!

— Тъй, тъй — ухили се Гоушън. — Работата е там, че аз мразя окръжната прокуратура далеч повече от жалкия ти задник.

— Значи съм късметлия.

— Тук позна. Казах на ония, че всичко е номерирано, да вървят да търсят.

— Колко дълго издържаха?

— Първият около час. Вторият беше по-старателен. Остана цял ден, но не можа да приключи дори с първия етаж.

— Мислиш ли, че е открил нещо?

— Няма начин. На първия етаж са само уликите по делата от 1975-а.

— Ама ти им спести тази информация, а?

Гоушън ме дари с празния поглед на държавен чиновник, твърдо решил да ме остави сам да разгадая ребуса. Най-малко до края на работното време.

— Имаш ли план на сградата? — попитах.

— Имам го тук — отвърна той и почука челото си с пръст. — Но за целта трябва да задаваш правилните въпроси. Ела.