Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 32

Асансьорът приличаше на клетка за птици и бе оборудван с една от онези ръчки, които трябва да натискаш надолу, докато стигнеш до желания етаж. Гоушън го задейства с шперц. Потеглихме нагоре. Рей не отделяше очи от желязната ръчка. Не защото не знаеше как се работи с нея, а защото алтернативата беше да гледа мен. Бих казал, че това не стопли душата ми. Но все пак се движехме нагоре.

— Петият етаж — промърмори той. — От деветдесета до деветдесет и девета.

Отвори вратичката на асансьора и се измъкнахме навън. Дълги редици метални стелажи се губеха в мрака. Между тях нарядко мъждукаха електрически крушки. Безполезни във всяко отношение, освен да напомнят, че трябва да се върнем и да си потърсим фенерчета. За щастие Гоушън беше запознат с играта. Стъпи на някаква платформа и измъкна едно фенерче от джоба си.

— Да вървим — рече той и включи механизма.

Застанах до него и платформата се раздвижи.

— Тоя пети етаж изглежда огромен, Рей.

— Куп болни мозъци, Кели. Куп болни мозъци. Ето, пристигнахме. Краят на деветдесетте.

Лъчът на фенерчето му се плъзна по големи, наподобяващи ковчези черни кутии, покрити с прах. Веществени доказателства, забравени от всички. Описани и прошнуровани от Рей.

— Дръж — подаде ми чифт латексови ръкавици Гоушън, прибавяйки към тях и бяла маска против прах.

Започнах от единия край на редицата, а той — от другия. Напредвахме бавно, кутия по кутия. Издърпвах ги една по една, отварях ги и преглеждах доказателствата за стари престъпления.

Част от тях имаха строго юридически характер: малки пликчета с косми, засъхнала кръв, части от нокти.

Плюс ехото на отдавна отминал живот.

В една кутия открих недовършени книжки за оцветяване с име, написано с цветен молив и зацапано с кръв.

В друг имаше компактдиск на албума „Десет“ на „Пърл Джем“. На обложката беше изрисувано цвете, под което стоеше името АМАНДА. Под диска имаше календар от 1996 г. Запълнен с неосъществени срещи. Хора, които не се бяха срещнали. Неизживян и забравен живот.

След два часа непрекъсната работа в ръцете ми попадна кутийка с етикет, на който пишеше 24/12/97. Сърцето ми се сви по две причини. На тази дата е била нападната Илейн Ремингтън. А почеркът върху етикета беше на Джон Гибънс.

Гоушън работеше на съседния стелаж. Срязах капака на кутията. Вътре имаше само кафяв плик. Беше запечатан с червен восък, върху който личаха инициалите на Гибънс. Махнах печата. В плика имаше зелена дамска блуза, пробита на няколко места и изцапана със засъхнала кръв. После усетих присъствие зад гърба си.

— Какво откри? — попита Гоушън.

Показах му кутията.

— Датата съвпада, почеркът е на Гибънс — рекох. — Но няма номер на делото.

Гоушън взе плика и го обърна. Костеливите му пръсти завършваха с дълги и неравно подрязани нокти.

— И тук няма нищо — промърмори склададжията и намигна. — Сякаш някой е искал тези неща да изчезнат.

— Мисля, че е блузата на жертвата.

— А пък аз мисля, че си прав. Да вървим в канцеларията.

Настанихме се от двете страни на бюрото. Разделяха ни две кутийки „Олд Стайл“ и надупчената блуза на жертвата. В Чикаго беше почти зима, но в квадратния офис на Гоушън все още властваше юли. В ъгъла задавено бръмчеше включеният вентилатор. Гоушън отвори бирата пред себе си и изля половината от съдържанието й покрай една абсурдно голяма адамова ябълка. Очите му останаха заковани в блузата. Не направи опит да я докосне.