Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 33

— Официално това веществено доказателство не съществува — обяви той. — Липсва номер на делото, няма нито протокол за изземване, нито друга идентификация.

Вратът му се изви на една страна, очите му се извъртяха в орбитите си. Взе един молив и внимателно побутна блузата.

— Сега трябва да изляза, за да разчистя бъркотията след теб — добави той. — Като се върна, да те няма, защото имам много работа и не искам да се разсейвам. Ясно ли ти е?

Кимнах и подхвърлих:

— Май наистина мразиш прокуратурата, а?

Гоушън ме дари с празен поглед и излезе. Като всеки уважаващ себе си държавен служител той се прекланяше пред институционалната омраза, не забравяше старите обиди и излъскваше злобата си като злато. Не знам с какво го беше засегнала окръжната прокуратура, но то със сигурност нямаше да й донесе нищо добро. За мен обаче нещата стояха другояче. Внимателно повдигнах блузата, сгънах я и я прибрах в кафявия плик. После се измъкнах от склада. Максимално бързо и незабелязано.

17

Върнах се в офиса и напъхах зелената блуза в едно от онези тайни скривалища, които се научават в училището за частни детективи. В моя случай беше най-долното чекмедже на бюрото вляво. После пуснах радиото. Спортният канал предаваше репортаж на живо за голямата ми любов — отбора на „Къбс“.

Слушах напрегнато. В главата ми бавно се оформи един въпрос, който ме измъчваше отдавна: какви са тези хора, дето плащат 136 милиона долара на Алфонсо Сориано да играе бейзбол, и как, моля ви се, аз бих могъл да се включа в подобна далавера. После забелязах листчето, което някой беше пъхнал под вратата. Отидох да го вдигна. В заведение наблизо предлагаха специални питки със скариди, лук и сос „уасаби“, печени на дървени въглища. Изключих радиото и се приготвих да тръгна натам, но в този момент иззвъня телефонът. Не познавах номера, който се изписа на дисплея, но вдигнах.

— Кели, обажда се Винс Родригес.

В гласа му се долавяше леко напрежение. Явно беше обмислял това, което искаше да ми каже, и то го притесняваше.

— Ял ли си? — попитах.

След което му казах къде възнамерявам да отида да хапна. Той силно се впечатли.

— След половин час ще се видим там.

* * *

Заварих го в едно сепаре до прозореца. Предполагах, че може да поиска от мен две неща. Помощ в някакво разследване. Или помощ по отношение на Никол.

— Ти и Никол — рече той.

— Е?

— Приятели сте от деца.

— Тя ли ти го каза?

— Почти.

— Живееше през две къщи от мен. В Уест Сайд. Грижех се за нея, докато беше малка. А сега май тя се грижи за мен.

Хвърлих страничен поглед към менюто и попитах:

— Защо проявяваш интерес, Родригес?

Направих всичко възможно да прогоня усмивката си. Железният пич насреща ми се сгърчи.