Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 3

— И?

— На другата сутрин го нямаше.

— Как така го нямаше?

— Тогавашният шериф. Ти не го познаваш. Дейв Белмонт.

— Чувал съм името.

— Хубав човек, ченге от кариерата. Вече покойник. Не търпеше оплаквания. Затваряш си устата и си излежаваш наказанието. Такъв беше. Както и да е. Белмонт ме вкара в канцеларията си и ми каза да забравя цялата работа. Човекът го няма, точка. Нищо не се е случило. А после ми даде това…

Джон Гибънс бръкна в джоба си и извади парче зелено кадифе. В него беше увит сребърен полицейски медал за заслуги. Най-високата награда, с която може да бъде удостоено едно чикагско ченге. Получиш ли го, можеш да смяташ кариерата си за сигурна.

— Тези неща не се раздават лесно, Джон.

— Част от сделката. Аз получавам медала, повишение и увеличение на заплатата. В замяна…

— Забравяш за онзи тип.

— Точно така. И го забравих.

— А какво искаш сега, девет години по-късно?

— Нищо не искам. Но я виж какво получих.

От другия джоб на Гибънс се появи плик.

— Какво е това?

— Писмо.

— Виждам, че е писмо.

— От момичето. Онова, окървавеното.

— Отпреди девет години?

— Аха.

— Значи не е умряла?

— Трябва да й помогнем, Майкъл.

— Ние?

— Поразрових тук-там — сви рамене Гибънс. — Ама не стигнах доникъде.

Като детектив някогашният ми партньор беше истинска хала. От онези, които разбиват врати, без да мислят какво ще открият зад тях.

— Ти си най-добрият, с когото съм работил — продължи Гибънс. — Знаеш го, както и аз. Както и всички колеги. Ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш.

Ирландецът плъзна един плик по масата. Друг плик. Отворих го и се насладих на топлината, която се излъчваше от вътрешността му. Топлината на парите. Вдигнах глава.

— Разкажи ми за момичето.

Гибънс започна да говори, а аз взех писмото и неохотно го разгърнах.

2

Телефонът иззвъня в три и половина на следващата сутрин. Хич не обичам да ми звънят посред нощ. Но телефонът продължаваше да звъни.

Посегнах към слушалката и съборих апарата на пода. Станах да светна лампата и си ударих палеца в металното краче на нощното шкафче. Изругах и вдигнах слушалката. Гласът насреща беше приятно задъхан, но определено непознат.

— Мистър Кели?

— Да.

— С мистър Кели ли разговарям?

С кого друг, помислих си и се опитах да си представя лицето на този глас.

— Мистър Кели, обажда ви се Лайза Бам от новините на Канал шест.

Три въпроса възникнаха в ранната утринна мъгла, както наричам мозъка си: Какъв тип жена може да има фамилно име като Бам? Защо ме търсят от новините на Канал шест в три и половина сутринта?

— Здрасти, Лайза Бам — рекох. — Какво мога да направя за вас?

— Обаждаме се за коментара ви относно…

Лайза спря, в слушалката се появиха приглушени гласове, които спореха за нещо.

— Мистър Кели?

— Все още съм тук.

— Извинете — отново се задъха гласът.

— Тук сме, Лайза. Вие и аз, в три и половина сутринта.

— Да, мистър Кели. Обаждам се да чуя коментара ви за смъртта на мистър Джон Гибънс, застрелян тази нощ.

В шкафчето до леглото държа един екземпляр на „Илиада“, оригинално издание на гръцки. Редом с него е преводът на Ричард Латимор — според мен единственото преводно издание, което си струва да има човек. Зад двете книги лежеше деветмилиметрова берета в кожен кобур. Латимор едва ли би одобрил подобно съжителство, но Одисей със сигурност не би имал нищо против. Проверих пълнителя на беретата, а после и предпазителя. Лайза продължаваше да говори.