Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 118

На лицето на Сам се появи тъжна усмивка, той се размърда на леглото.

— Честно казано, не станах добър баща. Ролята на чичо ми прилягаше по-добре. Илейн изгаряше от нетърпение да се махне. Не можех да я обвинявам. Лошите спомени бяха твърде много. Замина веднага след като завърши гимназия. Стигна до Чикаго, където намери смъртта си. Мери Бет я последва. По всичко личи, че ти знаеш повече от мен за тази част от живота й. Поддържах връзки само с най-голямата. Е, само по една картичка за Коледа, но и това е нещо, когато човек започне да остарява.

— Най-голямата?

— Да, третата сестра. Първата, която татенцето оправил. И най-умната. Вероятно и най-упоритата. Завърши един от местните колежи, взе диплома и се махна от Седан. Твърдо решена да се справи. Никога не поиска нищо.

Бекър свали друг годишник и го разгърна. Беше от 1988 г.

— Ето я. Редактор на училищния вестник.

Погледнах най-голямата от трите сестри. Пет минути по-късно вече бях на път за летището. С двата годишника на седалката до мен.

55

Малко след три сутринта отново ме налегна самотата. Бях се борил с нея по целия път от Канзас до късно през нощта. Но тя все пак успя да вземе връх. Ние с нея бяхме стари познати. Включително и когато не се чувствахме много комфортно в компанията си. Познавах всичките й номера, усещах пристъпите й. Болката, която се промъкваше през деня. Спомените, които ме спохождаха в малките часове на нощта.

С годините ставах все по-силен. Не имунизиран, разбира се. Просто по-способен да победя бурята. Оставях самотата да се развихри, да вземе своето и да си отиде. Знаех, че има край, защото вече бях стигал до него. И самотата го знаеше. Тъкмо в това се крие предимството ми.

И въпреки че вече съм на трийсет и пет, понякога става така, че ме боли много по-силно, отколкото съм допускал.

Беше една от поредните подобни нощи. Проблемът беше, че не знаех каква е причината. Ако бе заради Даян, нещата бяха ясни. Но ако не беше заради нея, значи чувството нямаше обект. Това вече беше страшно. Непозната мутация на болестта, за която най-вероятно нямаше лек.

Телефонът иззвъня сякаш в потвърждение на тъжните ми мисли. Погледнах дисплея, върху който се изписа номерът на човека, който ме търсеше. Едно чудесно изобретение, което понякога се превръща в генерална репетиция на житейските мъки. Изчаках да звънне още веднъж, след което вдигнах слушалката.

— Здравей.

Гласът й беше тих, но буден. Сякаш беше закъсняла някъде. Без уиски, но будна.

— Спиш ли, Майкъл?

— Да кажем, че съм полузаспал.

Запитах се откъде се обажда. От спалнята си. По мобилния. Фоайето отдолу. После разбрах. Стоманеното стържене по релсите на влака, който минаваше край прозореца ми, се смеси със звука, който идваше от слушалката. Едновременно.

— Предполагам, че прикритието ми рухна — рече тя.

— Къде си?

— На три преки от дома ти. В евтино заведение на „Линкълн“, казва се „Златната ябълка“. Знаеш ли къде е?