Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 116

Пет минути по-късно поех по тесен черен път и спрях пред една селска къща, която проскърцваше на вятъра. Към нея беше прилепен обор, а по двора щъкаха пилета.

Нарочно затръшнах вратата на колата. Изцвили кон, пердето на прозорчето помръдна. На прага се изправи мъж, надхвърлил петдесет и пет. Издължено лице, твърди черти. Очите му бяха кафяви, с цвета на полята, сред които беше прекарал живота си. Мъжът ме огледа, без да бърза, прехвърли клечката за зъби от едната страна ма устата си в другата и попита:

— С какво мога да ви помогна, сър?

Тези думи бяха изречени без подозрение, но твърдо. Човекът не ме познаваше и не очакваше неприятности. Но ако се появяха такива, той беше готов да се справи с тях.

— Казвам се Майкъл Кели — представих се аз. — Детектив от Чикаго.

Нещо прехвръкна между нас и човекът на прага леко трепна.

— Аз съм Сам Бекър, но вие явно го знаете.

Кимнах. Той отвори вратата и отстъпи назад.

— Добре, влизайте.

Тръгна пред мен към светлината, която идваше от лампа, поставена на кухненската маса. До лампата се виждаха остатъци от самотна закуска. Бекон с яйца и кафе. Сам Бекър разчисти масата и аз седнах.

— Кафе?

Наля ми една чаша и допълни своята, след което ми направи знак да го последвам. Влязохме във всекидневната. Той седна на коженото кресло, а аз — на канапето. Тясното разстояние помежду ни беше почти запълнено от ниска масичка. Стените бяха голи, също като в кухнята. В ъгъла до библиотеката проблесна нещо златно. Снимка в рамка. Бекър проследи погледа ми и отиде да вземе снимката.

— Предполагам, че това ви интересува, след като сте от Чикаго — промърмори той. — Станаха почти десет години. Адски много време.

Остави снимката на масата и аз я взех. Най-вероятно беше снимка от последните класове на гимназията. Шестнайсет, може би седемнайсетгодишна. Хубава девойка, която още не е станала жена. Но нямаше нищо общо с дамата, която познавах като Илейн Ремингтън.

— Това ли е Илейн, Сам? — настойчиво попитах аз. — Нападнатото момиче?

Бръчиците около очите му се втвърдиха.

— Тя беше убита, сър. Нападнаха я ден преди Коледа през 1997 година. Почина няколко седмици по-късно.

Задържах очи върху снимката.

— Искам да ти задам един въпрос, Сам — рекох. — Въпрос, който може би ще те накара да ме изхвърлиш от дома си, а може би и да стреляш по мен. Давам си сметка за това и уважавам чувствата ти. Но трябва да ти го задам, ако искам да си свърша работата. Ти видя ли трупа й?

— Какво, по дяволите…

— Нека ти обясня — бързо вдигнах ръка аз. — Голяма част от архивите в Чикаго са изчезнали. А в тези, с които разполагаме, пише, че жената е била нападната, но не и убита. Не е ясно какво се е случило с нея. Затова питам.

Сам стана и се насочи към остъкления шкаф на далечната стена. Върна се с избеляла кафява папка, пристегната с ластик. Вътре се оказаха останките от един млад живот. Най-отгоре имаше две вестникарски изрезки, съобщаващи за нападението. Локални издания, които бяха останали извън моето разследване. Под тях бяха полицейските доклади, които ми бяха познати. А накрая имаше едно заключение на патолога, което виждах за пръв път. Издадено от някаква болница в окръг Чатагуа, щата Канзас. Смъртта на Илейн Ремингтън беше настъпила вследствие на многобройни прободни рани в гърдите и гърба три седмици след нападението. Приложена беше и една снимка на трупа. На нея се виждаше младо момиче с Т-образно сечение на гръдния кош и корема.