Читать «Така го правят в Чикаго» онлайн - страница 100

— Мислиш, че този младеж е бил Полард?

— Репортери на списанието интервюирали няколко от кварталните хлапета, които са познавали Грайм. Сред тях е бил и Полард.

— Какво каза Донован?

— Всички били убедени, че именно Полард е дал показанията в съда. По онова време е бил на седемнайсет.

— Тези показания още ли са класифицирани?

— О, със сигурност. Но има нещо друго. Според Донован окръжната прокуратура по онова време е сключила споразумение с младежа.

— Споразумение ли?

— Да. За имунитет срещу показания.

— Имунитет за какво?

— Не знам. Така се говорело. По онова време вниманието на медиите било насочено единствено върху Грайм и всичко останало било забравено.

Свалих материала за Полард в „Сън Таймс“ и бързо го сканирах.

— Готова ли си да се обзаложиш, че тези показания ги няма в делото?

— Още утре мога да разбера — отвърна Даян. — Сега обаче ни трябва последният му адрес.

— Познавам един човек в Отдела за моторните превозни средства — рекох. — Ако Полард шофира на територията на Илинойс, лесно ще се сдобием с адреса му. Хайде, тръгваме. Ще му се обадя от колата.

— Къде отиваме?

Посочих материала на „Сън Таймс“.

— Грайм ни предостави адрес и име. Предлагам да се поразходим из квартала и да видим какво ще открием.

46

На мястото на къщата на Грайм зееше дълбок ров, ограден с жълта полицейска лента. Пред нея стояха двама гимназисти и правеха снимки с мобилните си телефони. Смелчаци. Вероятно щяха да ги пратят на всичките си съученици в пансиона.

— Нищо не е останало — констатира Даян.

— Останали са спомените — рекох. — Я да отскочим до къщата на Полард.

Разстоянието беше по-малко от километър, което можеше да се измине за десетина минути пеша. Къщата се оказа двуетажна тухлена постройка, сгушена сред дълга редица от себеподобни. Кварталът беше работнически, изграден още по времето, когато гражданите са наричали открито кмета си „бос“. Паркирах на половин пряка от адреса и изключих мотора.

— Чакай тук — рекох.

Даян не отговори.

Взех фенерчето и тръгнах напред. Вече се мръкваше. Уличните лампи светваха една по една. Къщата на „Уест Уорнър“ 5215 изглеждаше празна, с плътно затворени капаци на прозорците. На звънеца не пишеше нищо, а през остъклената входна врата се виждаше част от антрето. Поех риска да натисна звънеца. Никой не ми отвори.

Насочих фенерчето към входната врата, но не успях да видя някакво име на пощенската кутия. После в лъча попадна купчината поща, разпиляна по пода. Добрата стара пощенска служба на Чикаго. Понякога писмата наистина попадат в кутията, но в повечето случаи не улучват. Два от пликовете бяха адресирани „до обитателя“. Третият — не. Успях да различа само две букви от фамилията на получателя: По… По всичко личеше, че Даниъл Полард все още живее в някогашния квартал на Грайм. Заобиколих къщата. Задният двор беше малък, изцяло покрит с цимент. В дъното имаше празен дървен гараж. Изключих фенерчето и се върнах при колата.

— Мисля, че все още живее тук.

— След десет години?

— Така изглежда. Сигурно харесва квартала. За мен най-важното е, че получава пощата си на този адрес.