Читать «Тайната на Сенеф» онлайн - страница 6

Шерман не отговори. Само се потеше.

— Вече виждам заглавието на утрешния вестник. Биотерористичен ужас в Природонаучния музей. Изобщо не изгарям от нетърпение да го прочета. Току-що ми позвъни някакъв репортер от „Таймс“, Хариман или нещо подобно – и трябва да му се обадя до половин час с обяснение.

Шерман преглътна болезнено, но продължи да не казва нищо. По челото му се стече капка пот и той бързо я попи с кърпичка.

— Е? Вие имате ли обяснение? И има ли причина да настоявате да дойда в лабораторията ви?

— Да – успя да смотолеви Шерман. После кимна към стереоувеличителя. – Бих желал да… да погледнете.

Колъпи се изправи, отиде до микроскопа, свали очилата си и погледна през окулярите. Пред погледа му изплува неясна цапаница.

— Бъкел не се вижда!

— Трябва да си нагласите фокуса, ето тук.

Колъпи се засуети с винта, докато успее. Най-сетне пред очите му затрептя изумителна мозайка от хиляди искрящо оцветени парченца кристал, осветени отзад като прозорец със стъклописи.

— Какво е това?

— Проба от пясъка, който дойде в пакета.

Колъпи се дръпна.

— Е? Да не би вие или някой от вашия отдел да го е поръчал?

Шерман се поколеба.

— Всъщност, не.

— В такъв случай, кажете ми, д-р Шерман, как така диамантен пясък на стойност хиляди долари се оказва адресиран до вашия департамент?

— Имам обяснение… – Мъжът замлъкна. С трепереща ръка вдигна един от белите пликове. Колъпи чакаше, но човекът сякаш бе загубил дар слово.

— Д-р Шерман?

Отговор отново не последва. Само поредното попиване на челото с носната кърпа.

— Да не сте болен?

Шерман преглътна.

— Просто не знам как да ви го кажа.

— Имаме проблем и в момента мога да ви отделя… – Колъпи погледна часовника си: – двайсет и пет минути, преди да се обадя на онова приятелче Хариман. Така че просто давайте.

Минералогът кимна тъпо и отново попи лицето си. Въпреки своето раздразнение, Колъпи изпита съжаление към него. В някакъв смисъл той си оставаше едно хлапе на средна възраст, което никога не бе успяло да надрасне колекцията си от камъни… Внезапно директорът осъзна, че онова, което мъжът попиваше с кърпичката си, не беше само пот – от очите му се стичаха сълзи.

— Не е индустриален диамантен пясък – произнесе Шерман най-сетне.

Колъпи сбърчи вежди.

— Моля?

Кураторът пое дълбоко дъх, изглежда се окопитваше.

— Индустриалният диамантен пясък се прави от черни или кафяви диаманти без естетическа стойност. Под микроскоп той изглежда тъкмо както бихте очаквали: тъмни кристалчета. Но когато погледнете тези под микроскоп, виждате цвят. – Гласът му потрепери.

— Така е, да.

Шерман кимна.

— Малки кристалчета във всички цветове на дъгата. Установих, че наистина са диаманти и се запитах… – Гласът му заглъхна.

— Д-р Шерман?

— Запитах се: как, за бога, една торба с диамантен пясък се е оказала съставена от милиони фрагменти цветни фенси диаманти? Килограм и двеста грама.

В лабораторията легна дълбока тишина. Колъпи усети, че му става студено.

— Не разбирам.

— Това не е диамантен пясък – изрече Шерман бързо. – Това е диамантената колекция на музея.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?!