Читать «Тайната на Сенеф» онлайн - страница 8

Мерна медно-златистата коса на младата си жена Нора Кели на обичайната им маса в дъното. Махна с ръка, приближи я с бавни крачки и зае театрална поза.

— „Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява?“ После бързо й целуна ръка, с доста по-голямо внимание целуна устните й и зае мястото срещу нея. – Как върви?

— Музеят си остава доста вълнуващо място за работа.

— Говориш за тъй наречената „биотерористична атака” тази сутрин?

Тя кимна.

— Някой оставил за отдела по „Минералогия“ пакет, от който се сипел кафяв прах. Помислиха, че е антракс или нещо подобно.

— Чух. Впрочем, моят любимец Брайс днес пусна статия за това. – Брайс Хариман бе негов колега и стар съперник от „Таймс“, но Смитбак си бе осигурил малко спокойствие, благодарение на няколко скорошни и силни журналистически удара.

Покрусеният на вид келнер се приближи и застана до масата в примирено очакване на поръчката им.

— За мен два пръста „Глен Грант“ – рече Смитбак. – От отлежалото.

— Чаша бяло вино, моля.

Сервитьорът се омете.

— Значи причини паника? – попита Смитбак.

Нора се засмя.

— Трябваше да видиш Грийнлоу, човекът, който намери пратката. Беше толкова убеден, че умира, че се наложи да го отнесат на носилка, облечен в защитен костюм и всичко останало.

— Грийнлоу? Не го познавам.

— Той е новият заместник-шеф на администрацията. Наскоро се премести при нас.

— И какво се оказа? Антраксът, имам предвид.

— Строителен пясък.

Смитбак се закиска, докато вземаше питието си.

— Строителен пясък! Боже, страхотно! – Той разлюля кехлибарената течност в тумбестата чаша и отпи глътка. – Как е станало?

— Изглежда пратката е била повредена при пренасянето и пясъкът е започнал да изтича. Някакъв куриер го оставил на Кърли, а Грийнлоу просто се оказал наблизо.

— Кърли? Старчето с лулата?

— Същият.

— Все още ли е в музея?

— Никога няма да напусне.

— И как прие случката?

— В крачка, както всичко друго. Върна се в будката си само няколко часа по-късно, все едно, че нищо не е станало.

Смитбак поклати глава.

— Защо му е, за бога, на някого да праща торба пясък по куриер?

— Представа нямам.

Той отпи нова глътка.

— Смяташ ли, че е било умишлено? – запита разсеяно. – Някой, който се опитва да стресне музея?

— Ех, какъв престъпен ум имаш!

— Знае ли се кой го е пратил?

— Чух, че колетът не е имал обратен адрес.

Този дребен детайл внезапно заинтригува Смитбак. Прииска му се да беше потърсил статията на Хариман във вътрешната мрежа на „Таймс“ и да я беше прочел.

— Знаеш ли колко струва една пратка с куриер в Ню Йорк тези дни? Четиридесет кинта.

— Може да е бил ценен пясък.

— Защо тогава няма обратен адрес? Впрочем, кой беше получателят?

— Просто отдел „Минералогия“, доколкото разбрах.

Смитбак отпи замислено. Нещо в тази история задействаше журналистическата аларма в главата му. Запита се дали Хариман е стигнал до дъното на нещата. Би било адски невероятно.

Извади мобилния си телефон.

— Нещо против да звънна?

Нора се намръщи.