Читать «Сянката на чинара» онлайн - страница 2

Самоубийството не подобри положението.

Дървото беше стар чинар, който от дълги години принадлежеше на Сет и семейството му. Гъстата гора наоколо предлагаше твърда дървесина — скъп материал, който той беше ипотекирал многократно и беше превърнал в богатство. Баща му се беше сдобил със земята през трийсетте години по съмнителен начин. И двете бивши съпруги на Сет храбро се бяха борили да я докопат по време на бракоразводните битки, но той бе успял да я задържи. Съпругите бяха получили всичко останало.

Пръв на местопрестъплението беше пристигнал Калвин Богс, момче за всичко и селскостопански работник, нает от Сет преди няколко години. Рано в неделя сутринта шефът му се бе обадил. „Чакай ме на моста в два следобед“, бе поръчал Сет. Не беше дал никакви обяснения, а Калвин не задаваше въпроси. Щом господин Хъбард му нареждаше да се срещнат някъде в определено време, той щеше да отиде. В последния момент десетгодишният син на Калвин помоли баща си да го придружи и той се съгласи противно на инстинкта си. Тръгнаха по чакълест път, който криволичеше през имота на Хъбард. Докато шофираше, Калвин определено беше заинтригуван от срещата. Не помнеше друг път да се е виждал с шефа си в неделя следобед. Знаеше, че той е болен, и се носеха слухове, че умира, но господин Хъбард мълчеше и по този въпрос като по всички останали.

Мостът представляваше обикновена дървена платформа между двата бряга на безименна тясна рекичка, задушена от лианите на кудзу и гъмжаща от отровни змии. Господин Хъбард от месеци се канеше да я замени с широка бетонна тръба, но все отлагаше заради лошото си здраве. Платформата се намираше близо до просека, където сред храсталаци и бурени гниеха две порутени бараки — единственият признак, че тук някога е имало малко селище.

Близо до моста беше паркирана колата на господин Хъбард — кадилак последен модел, — а вратата на шофьора и багажникът бяха отворени. Калвин спря зад нея, огледа отворената врата и багажника и за пръв път се усъмни, че нещо не е наред. Валеше проливен дъжд и вятърът се беше усилил, така че нямаше причина господин Хъбард да остави вратата и багажника отворени. Калвин нареди на сина си да остане в пикапа, после бавно заобиколи колата, без да я докосва. От шефа му нямаше и следа. Калвин си пое дълбоко въздух, изтри влагата от лицето си и се огледа. Отвъд просеката, на може би стотина метра, видя тяло, увиснало на едно дърво. Върна се при пикапа и отново предупреди сина си да остане вътре и да държи вратите заключени, но вече беше твърде късно. Момчето се взираше към чинара в далечината.

— Стой тук — строго нареди Калвин. — Не излизай от колата.

— Добре, татко.

Калвин закрачи. Вървеше бавно, защото ботушите му се пързаляха в калта, и се мъчеше да се успокои. Защо да бърза? Колкото повече приближаваше, толкова повече му се изясняваха нещата. Мъжът в тъмен костюм, увиснал на въжето, несъмнено беше мъртъв. Калвин най-сетне го позна, забеляза стълбата и бързо подреди събитията, предхождащи сцената. Без да докосва нищо, той отстъпи назад и се върна при пикапа си.