Читать «Сянката на чинара» онлайн - страница 5

2

Джейк Бриганс се взираше в ярките червени цифри на дигиталния си будилник. В 5:29 ч. се пресегна, натисна копчето и внимателно стана от леглото. Карла се обърна на другата страна и се сгуши още по-плътно под завивките. Джейк я потупа по дупето и й пожела „добро утро“. Никаква реакция. Беше понеделник, работен ден, и тя щеше да поспи още час, преди да се разбърза да заведе Хана на училище. През лятото Карла спеше до по-късно, а дните й бяха пълни с женски занимания и с нещата, които Хана искаше да прави. Графикът на Джейк обаче рядко се променяше. Ставаше в пет и половина, в шест отиваше в Кафето, а в седем — в кантората. Малцина атакуваха сутрините като Джейк Бриганс, но сега, когато беше достигнал зрелите трийсет и пет години, той все по-често се питаше защо се събужда толкова рано. И защо държи да пристига в кантората преди останалите адвокати в Клантън. Отговорът, преди кристално ясен, се замъгляваше все повече. Студентската му мечта да стане голям съдебен адвокат ни най-малко не бе отслабнала; всъщност той си беше амбициозен като преди. Действителността обаче го тормозеше. Работеше неуморно вече десет години, а кабинетът му все още беше пълен със завещания, нотариални актове и дребни спорове по договори, но нямаше нито едно свястно наказателно дело и никакви обещаващи катастрофи.

Най-славният му миг беше дошъл и отминал. Оправдаха Карл Лий Хейли преди три години и Джейк понякога се опасяваше, че апогеят му е преминал. Както винаги обаче той прогони опасенията и си напомни, че е само на трийсет и пет. Беше гладиатор, на когото предстояха много славни съдебни победи.

Нямаше куче, което да пусне навън, защото бяха изгубили предишното. Макс умря преди три години в пожара, унищожил техния красив, любим и здравата ипотекиран викториански дом на Адамс Стрийт. Кланът беше опожарил къщата в разгара на процеса срещу Хейли през юли 1985-а. Най-напред бяха запалили кръст в предния им двор, после се опитаха да взривят къщата. Джейк съобразително отпрати Карла и Хана на безопасно място. Кланът цял месец се опитваше да го убие и накрая изгори къщата му. Беше изнесъл заключителната си реч с костюм, взет назаем.

Въпросът за ново куче беше твърде болезнен, за да го обмислят сериозно. Въртяха, сукаха и накрая се отказаха. Хана искаше куче и вероятно имаше нужда от куче, защото беше единствено дете и често се оплакваше, че й е скучно да си играе самичка. Но Джейк и особено Карла прекрасно знаеха на чии плещи ще паднат тренировките за ходене по нужда и почистването след едно пале. Пък и живееха в къща под наем, не се бяха установили трайно. Едно куче може би щеше да нормализира донякъде нещата, а може би не. Джейк често размишляваше над проблема в ранните мигове на деня. Истината бе, че много му се искаше да имат куче.

Набързо си взе душ и се облече в малката свободна спалня, която с Карла използваха като дрешник. Всички помещения в тази чужда и лишена от стабилност къща бяха тесни. Всичко беше временно. Мебелите бяха печална смесица от подаръци и вещи от битпазара, които щяха да захвърлят някой ден, ако нещата се развиеха по план, макар че, колкото и неприятна да бе тази констатация за Джейк, нищо не се развиваше според плановете му. Делото им срещу застрахователната компания беше затънало в безнадеждни досъдебни маневри. Беше го завел шест месеца след присъдата по делото „Хейли“, когато се чувстваше господар на света и беше навирил нос. Как така някаква застрахователна компания ще се опитва да го прекара? Джейк не се съмняваше, че само да се изправи пред друго съдебно жури в окръг Форд, веднага ще спечели още една велика присъда. Само че буйната му самоувереност се изпари, когато двамата с Карла постепенно осъзнаха, че застраховката им е била нищожно ниска. Празното място на къщата им, затрупано с листа, беше само на четири преки. Страшно и грозно. Съседката им госпожа Пикъл го държеше под око, но там нямаше нищо за гледане. Съседите очакваха новата хубава къща и завръщането на семейство Бриганс.