Читать «Сърцето ти принадлежи на мен» онлайн - страница 6

Раян долавя аромат на сол, на сълзящ от водораслите йод, усеща солта с езика си.

— Яко — възхищава се Саманта.

— Голям звяр — съгласен е Раян.

Вместо да заеме позиция, тя пропуска вълната към него, седнала върху дъската с потопени във водата крака — жива стръв за акулите.

Ято чайки се устремява към брега, надало писък, сякаш да предупреди за библейското чудовище, което настъпва към брега, за да залее маси и пейки за пикник.

Решителният момент наближава, а у Раян се надига страх, че свързаната с предстоящия миг възбуда може да му докара нова… случка.

Гребе успоредно на вълната, изправя се на крака с разперени за равновесие ръце, с раздалечени пръсти на обърнатите надолу длани, качва се на хребета и поема по него също като върху гладка ивица лед. Бягащата вълна измества въздух и студен порив се плъзва по огънатото й лице, за да надигне обърнатите към него длани.

Сетне се оказва в тръбата, в тази къща от стъкло, зад завесата на пречупената вълна, носи се под нея, а страхът му се пръсва като балон, за да не остане и помен от него.

Като използва всеки познат трик, за да запази равновесие, той се изсулва от тръбата, миг преди тя да рухне, за да се озове отново на слънце, върху фино инкрустираната с пенливи петна водна повърхност. Денят е толкова истински, така правилен. Няма място за страх, напомня си той, защото само така може да се живее.

През цялата сутрин, чак до настъпването на следобеда, вълните се носят една подир друга. Бризът откъм брега се засилва, издухва воден дим от техните бърни.

Плажната кърпа не е място за трупане на тен. Тя е за отмора, за прогонване с масаж на тремора от пренапрегнатите мускули, за освобождаване на синусите от нахлулата в тях солена вода, за измъкване с помощта на гребен на водорасли и солени кристали от косите, за ободряващи реплики преди следващата серия.

Обикновено Раян остава на брега до късния следобед, когато бризът замира и вълните се слягат, когато жаждата за досег с вечността в лицето на океана се замества от най-банален физиологически глад.

Към два и половина обаче, проснат върху плажната кърпа за поредния отдих, Раян е обзет от приятно изтощение, също като след добре свършена работа. Има нещо особено сладостно в тази умора, нещо, което го кара да притвори очи и да остави слънцето да го приспи…

Докато се носи без усилие из бездна, леко осветена от облаци блещукащ планктон, някакъв глас се разнася над него:

— Раян?

— Ъ-ъ-ъ?

— Спиш ли?

Има усещането, че продължава да спи, когато отваря очи и вижда надвесеното над него лице: красиво до такава степен, че в него има нещо митично — този лъчист поглед на погълнали лазура от лятното небе и изумруденозеленото на водната шир очи, с тази златна грива и описан около нея слънчев ореол — същинска олимпийска богиня в отпуск.

— Беше заспал — казва Саманта.

— Прекалено много усилия. Изстискан съм като лимон.

— Ти ли, бе? Че кога се е случвало подобно нещо?

Раян сяда върху кърпата и отвръща:

— Всичко си има първи път.

— Наистина ли искаш да тръгваме?

— Не съм закусвал. Пропуснахме и обяда с този сърф.