Читать «Сърцето ти принадлежи на мен» онлайн - страница 5

Стиснал здраво дъската, забравил намерението да се изправи и да подкара сърфа, Раян вижда как денят помътнява, как губи яркостта на своя колорит. Към хоризонта небето си остава ясно видимо, но рязко посивява.

Мастилени облаци се просват върху нефритеното море, сякаш то всеки миг ще почернее в утринната светлина, сякаш е настъпила безлунна нощ.

Дишането му е забързано и повърхностно. Самата атмосфера се променя, половината кислород е изчезнал от нея, което може би обяснява сивия цвят на небето.

Никога до този момент не се е плашил от морето. А сега го е страх.

Водата като че ли се надига съвършено съзнателно, обладана от зъл умисъл. Вкопчен в дъската, Раян се плъзва от хребета на подутината към равното пространство между две вълни.

Обзема го безумното чувство, че равното ще се превърне в ров, ровът — във водовъртеж. Изпълнен е със страх, че водната стихия ще го засмуче навътре в себе си.

Дъската се тресе и разлюлява и Раян без малко не пада от нея. Силите му го напускат. Хватката отслабва, ръцете се разтреперват като на старец.

Нещо щръква във водата. Стряска го.

Когато разбира, че тези островърхи форми не са нито плавници на акула, нито настръхнали пипала, а просто сплетено кълбо водорасли, не изпитва никакво облекчение. Ако сега се покаже отнякъде акула, Раян остава на произвола на съдбата — няма сили да бяга или да й окаже съпротива.

Втора глава

Атаката секва така внезапно, както е започнала. Бурният ритъм на сърцето се укротява. Синевата прогонва сивия цвят от небето. Натрапчивият мрак освобождава водата. Силата му се връща.

Не е забелязал, че Саманта е стигнала с вълната до брега и сега пак се приближава, легнала върху своята дъска.

Когато е вече съвсем близко, набраздилата челото й тревога се долавя и в гласа й:

— Раян?

— Наслаждавах се на мига — лъже той, проснат върху борда. — Ще хвана някоя от следващата серия.

— Откога си станал патица? — пита тя, с което има предвид, че клечи във водата като някое пернато, като ония безволеви и страхливи мераклии, които по цял ден киснат в сравнително спокойните води преди прибоя и наричат това сърфиране.

— Последните две в тази серия бяха по-големи от останалите — отвръща той. — Имам предчувствие, че следващата ще бъде поне два човешки боя. Струва си да изчакам.

Сам възсяда дъската и отправя поглед към хоризонта, търси първата от поредната серия вълни.

Ако предчувствието му е вярно, тя усеща, че я будалка, и се пита защо ли го прави.

С успокоен пулс и възвърнати сили, Раян престава да прегръща дъската, възсяда я и остава в очакване.

Докато чака, той си казва, че сполетялото го не е пристъп на физическа слабост, а по-скоро на нервна възбуда. В областта на самозаблудата той е твърде добър.

Няма причина да е нервен. Животът му е сладък, като намазана с масло филия, нарязана на удобни за консумация залъци.

Вперила поглед в далечината, Саманта проговаря:

— Жмичкин.

— Виждам я.

Морето се надига срещу утринното небе, тъмен нефрит и сребро, огромен воден вал се търкаля към прибоя.