Читать «Сърцето ти принадлежи на мен» онлайн - страница 4

— Ще им туря пепел на сандалите, ако следващия път си сложиш червените бикини.

— Ти всъщност искаш тези, жълтите.

Раян скрива изненадата си от тази проницателност.

— Че защо тогава ще настоявам за червените?

— Защото само си въобразяваш, че можеш да четеш мислите ми.

— Докато за тебе съм отворена книга, така ли?

— Жмичкин, редом с твоята, психиката на Мики Маус е сравнима с тази на Достоевски.

Двамата възсядат бордовете и, легнали отгоре им по корем, гребат с ръце срещу вълните.

Извисил глас над шума от прибоя, той пита:

— Това с Мики Маус обида ли беше?

Сребърният й смях извлича от спомените на Раян образи на приказни русалки, обвеяни от тайната на водни глъбини.

Тя отвръща:

— Нищо подобно, миличък. Беше целувка в четиринайсет думи.

Раян не си прави труда да брои думите от Жмичкин до Достоевски. Саманта забелязва абсолютно всичко, нищо не убягва от вниманието й, в състояние е да възпроизведе дословно разговор, воден преди месеци.

Понякога го плаши също толкова, колкото го привлича, и това му се струва много положително. С нея няма опасност да му доскучае.

Следващите вълни идват на равни разстояния една подир друга, като товарни вагони — по пет-шест последователно. Между отделните групи настъпва относително спокойствие.

В един такъв момент двамата със Саманта заемат изходни позиции. Възсядат сърфовете и отправят погледи към първата от серията високи вълни.

Гледано от непосредствена близост, морето вече не е така спокойно и синьо, каквото му се струва от прозореца на спалнята. Сега е притъмняло като нефрит и крие неуловима заплаха. Приближаващата издутина наподобява люспестия гръб на някой левиатан, по-голям от хиляда акули, роден в дълбините, но тръгнал сега да търси храна в огрения от слънце свят.

Сам поглежда към Раян с усмивка. Слънцето надниква в очите й, за да открие там небесна синева, изумруденото зелено на морето, удоволствие от усещането за хармония с тези милиони тонове водна маса, устремени към брега под напора на бури, отдалечени на пет хиляди мили, и от привличането на Луната, виснала сега откъм тъмната страна на земното кълбо.

Сам улавя втората вълна: на колене, после на едното, изправя се с умело и прецизно движение, поема нататък. Яхва хребета на водния хълм, плъзва се надолу, под пенестата му устна.

Когато изчезва от погледа му, Раян си казва, че тази вълна е по-висока и мощна от досегашните, напълно е в състояние да се огъне и да образува тръба около Сам, но тя е достатъчно добра, за да се измъкне от нея, също като петролна струя от тръбопровод.

Раян поглежда към открито море — няма търпение да възседне следващата вълна, стъпил здраво върху борда.

Нещо става със сърцето му. Забързало малко в предвкусване на удоволствието, ритъмът му внезапно се покачва до темп, подходящ за състояние на силна уплаха, а не на приятна възбуда.

Усеща пулса в коленете, китките, гърлото, слепоочията си. Приливът на кръв в артериите сякаш се удвоява, подтикван от напора на вълната към него, под него.

Шипящият глас на вълната става някак настойчив, злокобен.