Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 95

Двамата седяхме на кухненската маса. Бях успял да зърна двете момичета, преди Аманда да ги отпрати на горния етаж. Едното приличаше на тийнейджърка, с дебели крака, бледа кожа и права кестенява коса. Другото беше на девет-десет години, със сини очи и дълга руса коса. Аманда затвори вратата на кухнята и напълни чайника с вода.

— Искате ли чай?

— Разбира се.

Тя извади чаши, мляко, захар, лъжички, пакетчета чай. Зачака до печката, загледана с безизразни очи навън през прозореца, докато водата завря. После наля чая и седна при мен. Аз добавих мляко и захар и отпих от чашата си. Аманда придърпа протокола и докосна с върховете на пръстите си подписа отдолу. Към него бях прикрепил с кламер свидетелството за раждане и смъртния акт на Ема Пери.

— Откъде взехте всичко това? — попита тя.

— Има ли значение?

— Би могло и да има.

— Аз съм частен детектив. Рей Пери беше скрил документите сред личните си вещи.

— Рей… — Аманда въздъхна; имаше вид, сякаш всеки момент ще заплаче. — Мари знае ли, че са у вас? — попита тя.

— Не.

Тя бутна протокола обратно към мен.

— Какво искате?

— Да чуя останалото.

— Не, не искате това.

— Пробвай, да видим.

Аманда ме гледаше, сякаш бях направен от дърво. После се подкрепи с глътка чай и започна:

— Какво знаете за спина бифида?

— Нищо.

— Това е вроден дефект, който се проявява още при раждането. Предизвиква се от непълно затваряне на невралната тръба, която обгръща гръбнака. Има различни степени на проявление. По-леките случаи понякога могат да бъдат коригирани по хирургически път и детето да води сравнително нормален живот. Когато болестта е в тежка форма, засегнатите обикновено умират след три-четири години. Понякога и по-рано.

— Предполагам, че при Ема болестта е била в тежка форма?

— Нали прочетохте смъртния акт? Тя почина още на другия ден след раждането си.

Смъртта на детето остана известно време да виси във въздуха около нас. Аманда отпиваше от чая си, като избягваше погледа ми.

— А защо Мари Пери беше тук вчера? — попитах аз.

— Тук?

Извадих мобилния си телефон и й показах снимката, която бях направил на Мари пред входната врата на № 254. Лицето на Аманда се зачерви от гняв.

— Обичате да шпионирате хората, а?

— Това, което не обичам, е да ме лъжат.

— Нямам причина да ви лъжа.

— Разбира се, че имаш. Но не си добра лъжкиня. Ако ми помогнеш, ще се опитам да предпазя онова, което искаш да бъде предпазено. Ако не, ще си тръгна и няма да ти дължа нищо. Но тогава не бих желал да съм на твое място.

Ръката й нервно си играеше с лъжичката. После Аманда вдигна от масата протокола и го прочете още веднъж. Накрая се изправи.

— Бихте ли ме изчакали за момент?

— Разбира се.

Чувах я как ходи насам-натам из къщата, някъде се отвори и затвори врата. После всичко утихна. Нито звук от Аманда. Нито звук от момичетата на горния етаж. Минаха десет минути, двайсет. Накрая чух стъпки. Аманда влезе в кухнята. Беше сама. С празни ръце.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. — Гласът й беше приглушен, сякаш се боеше от себе си.

— Няма проблем. Защо не седнеш?

— Не мисля да сядам.