Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 71

Бяха оставили О’Донъл по боксерки, легнал по гръб в собственото си легло; кожата му беше сивкава като мръсен сняг. Очите му бяха отворени, лявата му ръка протегната встрани, а дясната свита в юмрук до тялото. Раната пресичаше шията му и продължаваше на зиг-заг надолу чак до гръдната кост. Чаршафите и дюшекът бяха просмукани с кръв чак до пружината. Събрах снимките на купчина и ги подадох на Родригес. Бяхме седнали в „Дънкин Донътс“ на Ървинг Парк Роуд. О’Донъл живееше в едностаен апартамент в сграда без асансьор на три преки южно от там. Полицаите, обработващи местопрестъплението, бяха намерили визитката ми сред вещите му и бяха позвънили на Родригес. Той бе хвърлил един бърз поглед в апартамента и бе решил, че не бива да припарвам наблизо. За което не го обвинявах.

— Тоя човек е живял като свиня — каза той, докато слагаше захар в кафето си. До него в чинийка на масата имаше поничка без глазура. — Ти знаеше ли, че е разведен?

— Знаех, че има деца.

— Жена му го напуснала преди две години. Взела му е всичко, доколкото разбирам. Както и да е, сега е съсипана. Настоява да знае как е могло да се случи всичко това.

— Е, и?

Родригес захапа поничката си.

— Когато го открили, е бил мъртъв поне от осем часа, ако не и повече. Официалната версия е обир с взлом.

— Какво са взели?

— Трудно е да се каже. Защо?

— О’Донъл беше заснел на видео ремонтите на „Бийкън“ по шосето.

— Не сме намирали записи.

— А бележки? Компютърни файлове?

— Единственото нещо в дома му беше деветнайсетинчов телевизор, който при това изглеждаше повреден. О’Донъл ти е съдействал, а?

— Снощи бяхме заедно на „Айзенхауър“, но той си тръгна, преди да ме спипат. Днес се опитах да се свържа с него. Исках да го предупредя да отиде в хотел.

— Хубаво, само дето не е дочакал съвета ти. — Родригес пъхна снимките от местопрестъплението обратно в папката и огледа предпазливо полупразното кафене. — Може би е време да ми кажеш всичко, което знаеш за „Бийкън“.

Така и направих, започвайки от среднощната обиколка с О’Донъл по „Айзенхауър“, минах през задушевния разговор с Боунс и свърших с брадвичката, приложена върху ръката ми. Когато приключих, Винс гледаше замислено през прозореца към вечерния трафик. Аз пък си мислех за О’Донъл и за снимката на момиченцето му. Гласът на Винс достигна до мен сякаш от много далече.

— Мога да ги привикам на разпит, да попритисна малко Боунс.

— И какъв е смисълът? Той твърди, че всички са в джоба му. Шефът ти. Шефът на шефа ти. Цялата система.

— И ти му вярваш?

— Когато той ми го казва, му вярвам, да.

— И какво предлагаш? Да седим и да гледаме как падат трупове?

— Не.

— А какво тогава?

— Мисля, че знам кой ме е наел.

— Кой?

— Рей Пери.

— Рей Пери те е наел да го откриеш?

— Нае ме да задавам въпроси. Да намирам слаби места.