Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 65

— Какви пари?

— Ти му предай каквото ти казвам.

— Не знам къде е Рей.

Усмивката на Боунс беше тънка и студена като бръснач. В кървавочервената й извивка виждах ужасната цена, която бе платил за властта си.

— Просто му го кажи, Кели. И не си навирай носа в чуждите дела. Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Страхът ме сграбчи с острите си нокти за стомаха, когато Боунс Макинтайър се надигна от стола си. Шкембелията беше застанал непосредствено зад гърба му. Вместо лопата в ръката си държеше малка брадвичка. Погледът ми се премести върху ръцете ми — голи, с разперени пръсти, всеки прикован поотделно за грубото дърво с малка метална скоба. Някъде в мозъка ми една врата се затвори; знаех, че каквото и да се случи, вече нищо няма да е същото. Вдигнах отново очи към мъжа, който ме гледаше невъзмутимо. С едно плавно движение той вдигна брадвичката и замахна с нея. Наточеното острие мина през нокътя, през меката тъкан, през кръв и нерви, заби се в плота на масата и остана там. Може би съм извикал. Да, сигурен съм, че извиках, но викът ми бе заглушен от бученето в ушите. След това загубих съзнание и се гмурнах в ярка бяла светлина от болка.

25

Погледнах надолу към найлоновата торбичка от супермаркет, увита около лявата ми ръка, от която се процеждаше кръв. После вдигнах очи нагоре. Пистолетът ми приличаше на оръдие в ръката на десетгодишния хлапак. Показалецът му беше на спусъка, а дулото сочеше право в главата ми.

— Това е моят пистолет.

Думите се изтръгнаха като въздишка от устните ми; самият аз не ги чух и не знаех със сигурност дали съм казал нещо. Явно обаче хлапакът ги бе чул, защото ме удостои с най-любезната си усмивка на петокласник и каза:

— Ако искам, ще те гръмна.

После затъкна пистолета в колана на джинсите си, обърна ми гръб и се отдалечи с наперено полюляваща се походка надолу по улицата.

Облегнах се на дървените стъпала и се загледах нагоре към лилавото небе, обагрено тук-там в оранжево и червено. Бяха ме извлекли от мазето и хвърлили в някаква кола. Спомням си смътно различими форми и силен тласък. Груби ръце, които ме стискаха за шията, остра миризма на пот и цигари, хладен въздух и напукана тротоарна настилка. И после онова хлапе. Огледах улицата и в двете посоки. Бях захвърлен на стълбището пред една сграда, от която бе останал само скелетът. Другите сгради в карето също приличаха на скелети. По някои зееха черни дупки на местата на прозорците на други и прозорците, и вратите бяха заковани с дъски. По уличните табели на близкия ъгъл, окъпани в светлината на утрото, разбрах, че са ме оставили на Петнайсета улица близо до пресечката с „Дрейк“ в „Лоундейл“. Един на нула за тях.

През джоба на якето си напипах мобилния си телефон. Един на един. Извадих го с дясната си ръка и се опитах да набера номер. Знаех, че съм на ръба отново да загубя съзнание от шока. Знаех също, че ако допусна това, следващият минувач ще прибере телефона и парите ми. Или пък онзи хлапак ще се върне и ще ме довърши със собствения ми пистолет. Затова натиснах бутона за набиране и зачаках. Отсреща се чу гласът на Родригес.