Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 62

— Какво друго?

— Лъжат и със сместа. Един строителен предприемач е длъжен да спазва определени пропорции при създаването на бетонната и асфалтовата смес. Ако отрежат тук-там от съставките, бутнат вътре повече пясък, налеят повече вода, сместа се разваля. Но пък предприемачът пести пари.

— Колко пари?

О’Донъл се изсмя.

— За проект като този? Окончателната сметка, която представиха на щата, беше около милиард и четиристотин милиона. Съдейки по качеството на изпълнение, което видях с очите си, не бих се учудил, ако са източили петнайсет, дори двайсет процента от сумата.

— Та това са почти триста милиона!

— И то само от „Айзенхауър“.

— Защо досега не си написал статия по въпроса?

O’Донъл се извърна и погледна детското столче на задната седалка.

— Най-малката ми дъщеричка навърши три години миналия месец. Мислиш ли, че заслужава да има баща? Защото аз мисля, че да.

— Такава била работата.

— За пръв път се захванах с „Бийкън“ още докато работех в „Трибюн“. Главният ми редактор спираше всички разследващи статии, които му подавах. Една вечер ме заведе да ударим по едно питие. Каза, че искан да говори с мен за работата ми. Така че ударихме не по едно, а по повече. След което той извади от джоба си плик. Вътре имаше снимка на най-голямата ми дъщеря. Тогава беше на шест-седем години. Държеше някакъв мъж за ръката и се усмихваше. Мъжът беше извън кадър от раменете нагоре, така че не виждах лицето му. — O’Донъл говореше с равен глас, но страните му бяха леко почервенели, а в ъглите на устата му беше избила слюнка. — Сграбчих шефа си за шията и замахнах да му избия зъбите, пък майната й на работата. Но тогава той извади втора снимка. На неговото дете. Връстничка на моето. Хванала същия мъж за ръката. И тогава шефът ми каза, че никога няма да пусне нищо за „Бийкън“. Нито сега, нито когато и да било. И да оставим тази тема, ако обичаме децата си. Аз се съгласих. Ударихме още по едно и никога повече не повдигнахме темата. — O’Донъл извади термоса изпод седалката и разви капачката. — Сигурен ли си, че не искаш малко?

Аз кимнах и той наля и на двама ни по една чаша. Отпих от кафето. Беше силно и горещо.

— Защо си тук, Джак?

— Ти минаваш за корав човек. Освен това нямаш семейство. Казах си, че може да направиш нещо по този въпрос.

— Кой е собственикът на „Бийкън“?

— Ако знаех, щях да ти кажа.

— Имаш ли още нещо за мен?

— Вече ти дадох твърде много.

— Ами видеозаписа от пътната настилка, който си направил?

— Ще помисля дали да ти го дам.

Извадих визитка и я пъхнах в една цепнатина на бордното му табло.

— Благодаря ти, Джак.

— Късмет. И не ме търси повече.

Слязох от джипа на О’Донъл и гледах след него, докато се отдалечи. После се качих в колата и подкарах обратно към обекта. Казах си, че имам време да хвърля още един поглед под брезента. Затова слязох от колата и влязох в оградената зона. Подухваше свеж вятър и първите отблясъци на утрото оцветяваха пътя в розово. Намерих участъка, до който ме бе завел О’Донъл, и продължих още малко нататък. После коленичих и надигнах тежкия брезент. Тук цепнатините бяха по-широки и дълбоки. Извадих от джоба си фенерче и го поставих така, че да освети една от най-големите. Тъкмо се готвех да направя снимка с телефона си, когато чух как зад гърба ми изскърца чакъл. Посегнах към пистолета и се обърнах. Точно навреме, за да видя черните очертания на лопатата, която се стоварваше върху мен.