Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 6

— „Бен енд Джери“?

— Сладолед. Никога ли не си го опитвал?

— Никога.

— Махнаха я преди около година. Беше малко по-нататък по коридора.

— Би ли ми показал къде?

Уолъс ме поведе по един коридор, от който свихме в друг. Спря пред малка празна ниша.

— Ей тук беше. Точно до една от стаите на съдебните заседатели.

— И казваш, че преди година са я махнали?

— През май или април. Струваше ми се някак странно да я държат тук. На другите етажи няма такива машини. Само долу, до кафето.

— Наистина ли? И кой я махна?

— Откъде да знам. Защо питаш?

Поклатих глава.

— Няма значение.

— Има още една в мазето.

— Още една „Бен енд Джери“?

— Да.

— Ще мога ли да се ориентирам дотам? Той се усмихна.

— Не, но аз мога да те заведа.

— Заведи ме тогава.

Андрю Уолъс извади изпод якето си ламинирана карта, провесена на верижка около шията му, и я прекара през четящото устройство. После натисна един бутон и асансьорът тръгна надолу.

— Имаш пропуск за сградата? — попитах аз.

— Само за гаража и за някои зони с ограничен достъп. Аз и без това по цял ден вися тук.

— Заради проекта за Мис?

— Това е темата на дипломната ми работа.

— А, добре.

Загледах се в бързо сменящите се номера на етажите на екранчето над вратата. До мен Уолъс запристъпва от крак на крак и се покашля. Погледнах към него. Грешка.

— Ти ченге ли си? — попита той.

— Частен детектив — отвърнах аз.

— Знаех си. И какво правиш тук?

— Работя по един случай, но не мога да ти кажа повече от това.

— Убийство ли?

— Много уместен въпрос.

— Но не можеш да отговориш?

— Най-вероятно не. — Асансьорът спря и вратите се отвориха плавно. — Е, какво, ще ми покажеш ли машината за сладолед?

Уолъс намести чантата с фотоапарата на рамото си.

— Насам, моля.

Тръгнахме из прашно помещение с приглушена светлина и плътни сенки. Спрях за момент и направих две-три снимки на асансьора с мобилния си телефон. След това снимах охранителната камера, покриваща асансьора, и направих една панорамна снимка на подземния гараж. Уолъс ме поведе през лабиринта от паркирани коли, докато стигнахме до някаква малка врата.

— Тук са шкафчетата на чистачките и хората от поддръжката — каза той, като посочи с пръст. — А ето я и машината.

Автоматът за сладолед „Бен енд Джери“ беше огромен, син, с голямо фирмено лого отпред. Точно над надписа с името имаше лицензен стикер на щата Илинойс. Беше лицензиран на някаква корпорация на име „Дабъл Ди Ентъртейнмънт“. Записах си името в черния тефтер.

— Дявол да го вземе! — Уолъс подритна вяло машината.

— Какво има?

Той посочи с пръст мигащата червена лампичка и яркозеления флуоресциращ надпис КОЛИЧЕСТВОТО ИЗЧЕРПАНО.

— Май не я зареждат редовно — подхвърлих аз.

— Като всичко останало — добави Уолъс.

— Искаш ли да се качваме нагоре?

— Това ли е всичко?

— Не беше особено вълнуващо, а?

— А защо се интересуваш от някаква си машина за сладолед?

— Машината не ме интересува. Само собственикът й.

— Хм.

Прекосихме обратно гаража и стигнахме до асансьора. Уолъс извади камерата си и започна да преглежда снимките.

— Какво ще правиш с тези снимки? — попитах го.

— Те са част от научното ми изследване. През последните четири години направих хиляди в центъра. Къде ти, само в тази сграда сигурно са две-три хиляди.