Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 5

Подминах предния ред столове в съдебната зала на Джеймс Хоугън и седнах на масата на защитата. Залата беше празна и притихнала. Стените бяха покрити с тъмна орехова ламперия, която поглъщаше светлината като пресен слой лак. Пред мен се извисяваше подиумът на Хоугън — величествена махагонова конструкция с кожено кресло; от средата на съдийската маса стърчеше късо микрофонче. Всичко това бе замислено да всява респект. От мястото, където бях седнал, този ефект беше постигнат.

Излязох в коридора и тръгнах към асансьорите, които Пери бе използвал в деня на изчезването си. Една охранителна камера покриваше цялата зона. Надникнах в мъжката тоалетна: три кабинки, три писоара и две мивки. Таваните бяха високи поне три и половина метра. Нямаше камери, нито прозорци. Върнах се в коридора и взех асансьора за двайсет и седмия етаж. Според указателя на сградата там имаше три съдебни зали. Останалата част от етажа беше заета от съдийски кабинети и различни административни служби. Бях се поровил малко и знаех, че въпросния ден Еди Уорд бе работил по проблем с електрическата инсталация, който бил причинен от автомат за закуски, монтиран някъде на двайсет и седмия етаж. Обходих го целия, но не открих такъв автомат. Бях седнал на една пейка в коридора и си блъсках главата колко ли мъже, наречени Еди Уорд, има в Чикаго, когато някакъв мъж на около трийсетина години се появи иззад ъгъла на коридора и седна направо на пода. Разтвори скицник и започна да рисува.

— Здрасти — казах аз.

Мъжът подскочи и скицникът на коленете му се затвори.

— Извинете — каза той. — Не ви видях.

— Какво правите тук?

Той посочи с пръст тавана.

— Мис Ван дер Рое.

— Ъм-хм…

— Познавате ли Мис?

— Чувал съм за него.

Мъжът се изправи, като се подпираше на ръце, и пристъпи към пейката, на която бях седнал. Беше избръснат, с приветливо лице, широки рамене, мускулести ръце и дебели китки. Носеше избелели джинси, синя риза и омачкано черно яке. Освен скицника носеше и чанта с фотоапарат, която постави внимателно на пейката до себе си.

— Казвам се Андрю Уолъс.

— Здрасти, Андрю. Майкъл Кели.

Уолъс отвори скицника и го подпря на коленете си.

— Скицирам архитектурни детайли от съдебните зали и коридорите. — Той посочи рисунката на листа и вдигна пръст към тавана. — Гипсовите орнаменти тук са много характерни. Семпли, елегантни, въздействащи. Изцяло в тон с външното оформление на сградата. Класически Мис.

— Къде следваш, Андрю?

— В Института по изкуства. Правя магистратура по градска архитектура. Страшно си падам по Чикаго.

— Аз също.

— Наистина ли?

— Разбира се. Чакай да те питам нещо. Колко добре познаваш тази сграда?

Уолъс се озърна наоколо, обзет от внезапни подозрения.

— Колко добре я познавам ли?

— Можеш ли да се ориентираш из нея?

— Аха! Ами… доста добре — каза и докосна с ръка чантата с фотоапарата. — Снимам. Рисувам.

— Да си виждал някъде тук автомат за закуски?

Той наклони глава на една страна, сякаш за да се увери, че е чул правилно.

— Моля?

— Автомат. За закуски. На този етаж.

— Имаше една машина за „Бен енд Джери“.