Читать «Съпругата на губернатора» онлайн - страница 12

— Вие сте частният детектив, господин Кели. Какво мислите?

6

Вървях по Мичиган Авеню, като се опитвах да се отърся от неприятното усещане, че Мари Пери изпива по литър кръв на вечеря, преди да се оттегли в ковчега си да подремне. Спрях пред някакво не особено убедително подобие на бар на ъгъла на „Мичиган“ и „Мънроу“ и си поръчах „Джим Бийм“, чист. Телефонът ми зазвъня, но аз не му обърнах внимание. Когато престана, набрах един номер и зачаках.

— Кели?

— Какво става, Винс?

Освен мой приятел Винс Родригес беше и следовател в отдел „Убийства“ на градската полиция. Не че имах кой знае колко приятели. Отчасти беше така, защото отбягвах хората. И отчасти, защото хората ме отбягваха. Но Винс ми беше приятел, откакто се помнех. На него можех да разчитам дори когато рискувах да му навредя. Което се случваше често.

— Къде, по дяволите, се криеш?

— Кротувам и бачкам. — С Родригес не се бяхме чували от три месеца. През това време не бях разговарял практически с никого от значение за мен. Освен с кучето си. Бях сигурен, че и на него съм му омръзнал до смърт. — Как е животът в центъра?

— Същата помия, както винаги. Уест Сайд е все още разкопан. Хората се редят на опашка да се съдят. Адвокатите тъпчат мангизи с шепи в джобовете си.

Преди малко повече от година и половина Уест Сайд бе претърпял биологическа атака. Бяха загинали около петстотин души и градът все още не се бе съвзел изцяло. Но щеше да се оправи — физически, емоционално и психологически. С драскотини и тук-там белези може би, но Чикаго си е Чикаго. Нелсън Алгрен го бе казал най-добре: „То е като да обичаш жена с разбит нос“.

— Имаш ли малко време да поговорим? — попитах аз.

— Казвай.

— Не по телефона.

— Дяволите да те вземат, Кели!

— Нищо особено не искам. Просто да поговорим. На по едно питие. Ще ти хареса.

— Няма да ми хареса. — Кратка пауза. — Къде си сега?

Казах му. След петнайсет минути Родригес седна до мен и махна с ръка на бармана.

— Ти какво пиеш?

— „Бийм“.

Той кимна и каза:

— И за мен същото.

Барманът се зае да налива питието му, а в това време Родригес се настани удобно и вдигна поглед към телевизора.

— Гледа ли новините?

— Не. Защо?

— Тази сутрин намерихме новородено в Линкълн Парк. — Барманът се върна с питието му. Родригес отпи малка глътка и въздъхна доволен. — Бива си го, дявол да го вземе.

— И какво, разправяй!

— Получи се свидетелски сигнал, че някакъв мъж бил изоставил бебе в багажника на кола. Аз се случих наблизо и отидох на място да проверя. Оказа се, че колата е с фалшиви номера и е била открадната от Торонто.

— А бебето?

— Кой знае? Може да са били просто някакви скапани родители, които обичат да крадат коли. Или пък да са се опитвали да продадат детето.

— На черния пазар?

— Все по-често се натъкваме на такива случаи. Говори се, че имало канал за търговия с деца, който се ръководел от тук. Както и да е, детето е адски сладко. Латиноамериканче. Тъкмо когато го вадехме от багажника, телевизионен екип засне всичко. Бинго! Сензацията на деня.