Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 50

Той се отпусна тежко върху един обърнат варел. Вече и маа Рамотсве носеше отговорност за тези деца, а той дори не я беше питал какво мисли. Беше се оставил онази сладкодумна маа Потокване да го баламоса да ги вземе, без да помисли за всички последици. Дали можеше да ги върне? Тя едва ли би отказала да ги приеме обратно, понеже все още официално тя отговаряше за тях. Нищо не бяха подписвали, тя не можеше да развее под носа му никакви документи. Но да ги върне бе немислимо. Вече каза на децата, че ще се грижи за тях, а за него това беше по-важно от всякакви подписи в официални документи.

Господин Дж. Л. Б. Матекони никога не беше изменял на думата си. Закон в работата му беше, щом обещае на клиента нещо, винаги да го изпълни. Понякога това му струваше скъпо. Ако беше казал на клиент, че ремонтът ще му струва триста пули, никога не би му взел повече пари, дори да се окажеше, че работата му отнема повече време. А това се случваше често, понеже на мързеливите му чираци им трябваха часове, за да свършат и най-простото нещо. Трябваше само да се източи старото масло и да се сипе в контейнера за употребявано масло. След това да се налее ново масло, да се сменят маслените филтри, да се провери нивото на спирачната течност и да се смаже скоростната кутия. Това беше най-простата профилактика, която струваше двеста и осемдесет пули. Можеше да се свърши най-много за час и половина, но чираците се размотаваха с часове.

Не, той не можеше да се отметне от обещанието, което даде на тези деца. Те бяха негови деца, пък да става каквото ще. Щеше да говори с маа Рамотсве, да й обясни, че децата бяха нещо добро за Ботсуана и че те трябваше да направят каквото могат, за да помогнат на тези клети дечица, които си нямаха близки. Той знаеше, че тя е добра жена, и бе сигурен, че ще го разбере и ще се съгласи с него. Да, щеше да й каже, макар че нямаше да бърза.

Единадесета глава

Стъкленият похлупак

Маа Макутси, секретарката на „Дамска детективска агенция №1“, завършила с отличие Ботсуанския колеж за секретарки, седеше зад бюрото си и зяпаше през отворената врата. Тя предпочиташе да оставя вратата отворена, когато в агенцията не се случваше нищо — тоест през повечето време, — но това си имаше и лошите страни, понеже от време на време кокошките влизаха вътре и крачеха наперено, все едно си бяха в кокошарника. Тя никак не харесваше тези кокошки, за което разполагаше с няколко много сериозни основания. На първо място, имаше нещо непрофесионално в това, из детективска агенция да щъкат кокошки, и второ, съвсем без връзка с първото, самите кокошки я дразнеха страшно. Винаги пристигаше една и съща групичка: четири кокошки и един унил и, както тя предполагаше, импотентен петел, когото кокошките държаха само от съжаление. Петелът беше куц и загубил голяма част от оперението на едното си крило. Беше съсипан, сякаш отлично съзнаваше, че е изгубил високото си положение, и винаги вървеше на няколко стъпки след кокошките, като принц-консорт, на когото протоколът е отредил вечното второ място.