Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 48

Тя отиде до вратата на кухнята и надникна в коридора. Господин Дж. Л. Б. Матекони стоеше до входната врата и я държеше, за да може някой да влезе в къщата.

— Внимавай — каза той. — Входът не е много широк.

Някакъв глас му отговори, но тя не разбра какво. С облекчение обаче разбра, че това беше женски глас, но не на онази ужасна жена. Кого водеше той вкъщи? Друга жена ли? Това би било добре, защото тя можеше да каже на оная Рамотсве, че той не й е верен, и това щеше да сложи край на брака, още преди да е започнал.

Но след това през вратата влезе инвалидната количка и тя видя момиченцето и неговото братче, което буташе количката. В този миг тя изгуби ума и дума. Защо нейният работодател водеше тези деца в къщата? Сигурно му бяха роднини, деца на някоя далечна братовчедка. Старият морал на Ботсуана повеляваше да се погрижиш за такива хора, независимо колко далечни роднини са за теб.

— Аз съм тук, раа — извика тя. — Обядът е готов.

Господин Дж. Л. Б. Матекони вдигна очи.

— Така ли? — каза той. — С мен дойдоха две деца. Трябва и те да ядат.

— Има достатъчно храна — отвърна тя. — Направила съм хубава яхния.

Тя изчака няколко минути, преди да влезе в дневната, като през това време намачка преварените картофи. И когато накрая влезе, като бършеше ръцете си с кухненска кърпа, имитирайки усърдие, тя откри господин Дж. Л. Б. Матекони седнал в стола си. В другия край на стаята се намираше момичето, което гледаше през прозореца, а до него стоеше момченцето, вероятно негово братче. Прислужничката се втренчи в децата и от пръв поглед разбра какви са. Базарва, помисли тя, нямаше начин да бърка. Кожата на момичето беше светлокафява, с цвета на животински тор, а момчето имаше очите на базарва, които малко приличаха на очите на китайците, и задничето му беше силно издадено.

— Тези деца идват да живеят тук — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като погледна надолу при тези думи. — Те са от фермата на сираците, но аз ще се грижа за тях.

Прислужницата се ококори от удивление. Тя не очакваше това. Да доведе деца базарва в дома си и да ги остави да живеят там, беше нещо, което не би направил никой уважаващ себе си човек. Базарвите бяха крадци — тя не хранеше в това и капка съмнение — и не биваше да бъдат поощрявани да се настаняват в къщите на уважавани тсуана. Господин Дж. Л. Б. Матекони може и да се опитваше да прояви доброта, но и за благодеянията си имаше граници.

Тя зяпна работодателя си.

— Значи остават тук? За колко дни?

Той не вдигна очи към нея. Вероятно се срамуваше твърде много.