Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 4

— Можем да задържим жената, която работи при мен — каза маа Рамотсве. — Нея много я бива за всичко. Гладене. Пране. Чистене. Тя е една от най-добрите в Ботсуана, които вършат такава работа. Може да намерим някаква друга работа за твоята прислужница.

— А в някои стаи има части за коли — добави припряно господин Дж. Л. Б. Матекони. — Понякога в сервиза мястото не стига и трябва да ги складирам вкъщи. Това са интересни мотори, които може да ми потрябват някой ден.

Маа Рамотсве не каза нищо. Сега разбра защо господин Дж. Л. Б. Матекони никога не я беше канил в къщата си. Кабинетът му в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ също не беше особено приветлив — оплескан с машинно масло, пълен с календари на доставчиците на части. Според нея тези календари бяха напълно нелепи, на тях имаше кльощави жени, седнали на гуми или облегнати на разни коли. Тези жени не ставаха за нищо. Нямаше да ги бива да раждат деца, а и по нищо не личеше, че някоя от тях е завършила училище, та дори и със среден успех. Те бяха безполезни момичета за развлечение, които само разгорещяваха мъжете и им разбъркваха ума, а това не беше добре за никого. Де да можеха мъжете да видят в какви глупаци ги превръщат тези лоши момичета. Но те не го виждаха и нямаше смисъл да се мъчиш да им отвориш очите.

Те стигнаха до портата, след която вървеше алеята към къщата му, и маа Рамотсве остана в колата, докато господин Дж. Л. Б. Матекони отвори бронзираната порта. Тя забеляза, че кучетата са съборили капака на кофата за боклук и наоколо се валяха парчета хартия и всякакви боклуци. Ако — ако — тя се пренесеше тук, на това бързо щеше да се сложи край. В традиционното ботсуанско общество поддържането на двора в ред беше задължение на жената, а тя в никакъв случай не искаше да я свързват с подобен двор.

Спряха пред верандата на входа, под импровизирания навес, който господин Дж. Л. Б. Матекони беше измайсторил от брезент. Според сегашните разбирания това бе голяма къща, издигната във време, когато строителите не са били притеснени от липсата на пространство. По онова време цяла Африка беше тяхна, като по-голямата част от нея стоеше неизползвана, и никой не си даваше труда да пести място. Сега беше различно и хората вече се тревожеха за това, че градовете поглъщат околната растителност. Тази къща — ниска и мрачна едноетажна постройка с покрив от гофрирана ламарина беше построена за един колониален чиновник от времето на протектората. Отвън стените бяха измазани с гипс и варосани, а подовете бяха покрити с полирани плочи от червен цимент. Такива подове винаги държаха хладно през горещите месеци, но по отношение на истинското удобство нищо не можеше да се мери с традиционните подове от утъпкана кал и животински тор.

Маа Рамотсве се огледа. Намираха се в дневната, в която се влизаше направо от входната врата. Тук имаше комплект масивни мебели, някога скъпи, но вече силно захабени. Столовете с широки дървени подлакътници, тапицирани в червено, бяха наредени около маса, боядисана в черно, върху която имаше празна чаша и пепелник. На стената имаше картина на планина, нарисувана върху черно кадифе, дървена глава на антилопа и малка снимка на Нелсън Мандела. Като цяло обстановката бе приятна, помисли си маа Рамотсве, въпреки че несъмнено имаше запуснатия вид, типичен за ергенските жилища.