Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 2

Когато беше малък и живееше в Молепололе, господин Дж. Л. Б. Матекони имаше куче, което си бе спечелило славата на легендарен ловец на змии. То беше слабо животинче, кафяво, с едно-две бели петна и отрязана опашка. Той го намери на края на селото изоставено и умиращо от глад и го прибра у дома, в къщата на баба си. Тя не искаше да хаби храна за животно, ползата, от което не беше ясна, но той я придума и кучето остана при тях. Само за седмица-две то доказа каква полза носи, като уби три змии в техния двор и една в бостана с пъпеши на съседите. Оттам насетне славата му се разнесе и всеки, който имаше неприятности със змиите, молеше господин Дж. Л. Б. Матекони да доведе кучето, за да го отърве от тях.

Кучето притежаваше свръхестествена бързина. Изглежда, още щом го видеха да се задава, змиите разбираха, че ги грози смъртна опасност. Кучето, с настръхнала козина и блеснали от вълнение очи, приближаваше към змията със странна походка, сякаш вървеше на нокти. Щом се озовеше само на няколко крачки от жертвата си, то изръмжаваше басово, така, че змията усещаше как земята под нея трепери. Объркана за миг, тя обикновено се обръщаше в опит да избяга и точно тогава кучето се хвърляше върху нея и здраво я захапваше близо до главата. Това слагаше край на борбата.

Господин Дж. Л. Б. Матекони знаеше, че такива кучета никога не доживяват до старост. Ако успееха да стигнат до седем-осем години, реакциите им започваха да се забавят и змиите имаха все по-голям шанс за победа. Накрая кучето на господин Дж. Л. Б. Матекони стана жертва на кобра и умря няколко минути след като тя го ухапа. Никое куче не би могло да го замени, но сега… Какво пък, ето още една възможност, която се откриваше пред тях. Можеха да си купят куче и заедно да му изберат име. Всъщност той щеше да предложи маа Рамотсве да избере както кучето, така и името му, понеже за нищо на света не искаше тя да си мисли, че той се опитва да взема всички решения. Всъщност би се радвал да взема колкото може по-малко решения. Тя беше много оправна жена и той имаше пълна вяра в способността й да ръководи съвместния им живот, стига да не го въвлича в детективските си дела. Той категорично не ставаше за това. Тя беше детективът; той беше автомонтьор. И тъкмо така трябваше да си останат нещата.

Обади й се малко преди седем. Маа Рамотсве явно се зарадва да го чуе и го попита дали е спал добре — проява на любезност на сетсуана.

— Спах много добре — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Цяла нощ сънувах умната и красива жена, която се съгласи да се омъжи за мен.