Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 23

След като махна цилиндровите глави на двигателя, той разгледа самите цилиндри. Точно както предполагаше — и двата бяха за смяна. А като махна и буталата, видя, че пръстените им са ерозирали и износени, сякаш страдаха от артрит. Това драстично намаляваше ефективността на двигателя, което означаваше преразход на гориво и твърде малко вода за поливане на зеленчуците. Той щеше да направи всичко възможно. Щеше да смени някои от уплътненията, за да прекрати изтичането на масло, а след известно време щеше да се погрижи за основен ремонт. Но щеше да дойде момент, когато вече нищо нямаше да помага и щеше да се наложи да купят нов двигател.

Изведнъж той чу зад себе си някакъв шум и се стресна. В бараката беше тихо и дотогава той чуваше само птичите песни сред клоните на акациите. А този шум идваше от човек. Той се огледа, но не видя никого. После пак го чу — шум откъм храсталака, нещо като скърцане на колело, което не е смазано. Може би някое от децата буташе ръчна количка или играчка, измайсторена от непотребни жици и тенекии.

Господин Дж. Л. Б. Матекони избърса ръцете си и пъхна кърпата в джоба си. Звукът явно идваше все по-близо и накрая той я видя да се появява иззад трънака, който скриваше криволичещата пътека — инвалидна количка с едно момиченце в нея, което само я движеше. Когато вдигна очи от пътеката и видя господин Дж. Л. Б. Матекони, момичето спря, все още хванало рамките на колелетата. Гледаха се секунда-две, след което то се усмихна и продължи да бута количката към него.

Поздрави го любезно, като възпитано дете.

— Надявам се, че сте добре, раа — каза, като му протегна дясната си ръка и докосна с лявата рамото му над лакътя в знак на уважение.

Здрависаха се.

— Дано ръцете ми да не са много изцапани — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Поправях помпата.

Момичето кимна.

— Донесох ви вода, раа. Маа Потокване каза, че сте тръгнали, без да имате нищо за пиене, и сигурно сте жаден.

Тя бръкна в една торба, вързана под седалката, и извади една бутилка. Господин Дж. Л. Б. Матекони прие водата с благодарност. Тъкмо бе усетил жажда и съжаляваше, че не е взел вода. Отпи голяма глътка, като гледаше момичето. Тя беше съвсем малка — на единайсет-дванайсет години — с приятно открито изражение. Косата й беше сплетена на плитчици, на чиито краища имаше маниста. Беше облечена с бледосиня рокля, почти избеляла от пране, а на краката й имаше стари гуменки.

— Тук ли живееш? — попита той. — Във фермата?

Тя кимна и отговори:

— Тук съм от почти една година — С мен е и по-малкото ми братче. То е само на пет години.

— Откъде сте дошли?

Момичето сведе очи.

— От едно село до Франсистаун. Майка ми почина, когато бях малка. Живеехме при една жена, в нейния двор. Но после тя ни каза, че трябва да си вървим.