Читать «Срещата» онлайн - страница 4
Калоян Гигилев
— Само се опитай, драконе — отвърнах му строго насочвайки острието си към него — и това ще бъде кончината ти!
— Добре де, — отегчено изгъргори той — само не ме наричай повече така! Ти ме надхитри и сега животът ми ти принадлежи. Прави каквото умът ти повелява!
— Той сочи да сторя само едно — казах аз и драконът притвори очи в очакване на най-лошото — но сърцето ми нашепва друго, Могъщо създание!
Приказното същество ме погледна с големите си огнени бездни и изсумтя учудено.
— Нали ти казах, че съм дошъл да поговорим …
— Няма да е необходимо — прекъсна ме той и доближи едната си лапа до гърдите ми.
В същият момент лека тръпка премина по тялото ми, от което се олюлях замаян.
— Какво… — понечих аз
— Ще ти помогна! — отговори решително дракона преди да съм довършил — Значи, ти си избранникът!
— Но… какво направи?!? — все още недоумявах.
— Нищо, — усмихна се той за пръв път — просто разговарях със сърцето ти.
— И що ти рече то? — недоверчиво го попитах.
— Достатъчно!… сега, ако обичаш, отдръпни се за да се поразкършя малко!
Отстъпих няколко крачки назад и проследих с поглед могъщата му фигура, която се изправяше. Костите му изтракаха жално и това предизвика оглушителен рев, поради който една малка купчинка камъни се затъркаля надолу по склона.
— Ако продължаваш така, някой ден ще събориш планината — казах на шега.
Той понече да отвърне нещо, но се спря и само се усмихна снизходително, оголвайки зъбатата си паст.
— А, сега накъде ще тръгнеш, дра… а… всъщност как да ти викам?
— Можеш да ме наричаш по име, боецо, но за конят ти съм „Господарю“!
— Конят ми … О, да, Ветробърз — плеснах се по челото.
Викнах към верният си жребец и след няколко мига той се появи измежду две дървета. Щом зърна обаче дракона, конят се спря и неодобрително разтърси глава.
— Ела насам, друже! — подканих го аз — Няма от какво да се страхуваш… Могъщият Тарос е вече наш приятел, нали така? — обърнах се към змеят.
В отговор дракона изрева нещо и кончето лека по-лека се приближи към нас. След като хванах юздите му, Ветробърз погледна към чудовището и изцвили. Тарос се почеса по люспестият тил и изръмжа одобрително.
Стоях между двете същества и тогава за първи път ме осени онази мисъл, мисълта, която кара нас хората да се чувстваме излишни сред тази хармония и красота.
— Значи, разбираш езикът му. — вдигнах очи към него.
— Аз разбирам всички езици. — гордо рече той, изпускайки кълбо дим, след което отново изгъргори към коня. Това го накара да тропне с копита и да цвили развълнувано.
— Какво толкова му каза? — попитах неразбиращо.
— Ами, че — озъби се той приятелски — ако реагира така и на първата ти среща с някоя хубава дама, то ще трябва да си търси нов господар.
Този път моят смях огласи околността. Наистина бях доволен от спечелената победа, но не защото бях доказал способностите си за пореден път, а тъй като бях спечелил верен приятел и спътник, чието име ще бъде помнено завинаги от хората на Вълшебната страна.
Информация за текста
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/496]
