Читать «Срещата» онлайн - страница 3

Погледнах към принадлежностите си, които лъщяха с неестествената си светлина на сутрешното слънце. Може би беше прав… А, какво ли щеше да стане, ако отидех невъоръжен?

— Аз никога не се разделям с тях, драконе!

— Драконе?!? — сопна се той — Е, такова нещо и сър Висконти не бе изричал преди кончината си …

— Ти си погубил сър Висконти? — опулих се аз.

— Приготви се рицарю, защото след малко ще узнаеш какво го сполетя!

Звярът разтвори крилете си и започна да набира височина.

— И преди съм го чувал! — извиках след него, приемайки предизвикателството.

Заех отбранителна позиция и зачаках нетърпеливо. Секунди по-късно огромната червена маса се спускаше към мен ядно разтворила пастта си. Макар и каляван в безброй битки, щитът нямаше да ме предпази от връхлитащата ме огнена стихия, ето защо скочих встрани и се проснах върху него по очи. Тъмната сянка на звяра премина над мен и се подготви за нова атака. Скочих моментално на нозете си и изтичах до една скала опирайки гърба си в нея. Докато умувах как да противодействам на смъртоносният му дъх, драконът ме връхлетя отново. Притиснат до камъните нямах никаква друга възможност, освен да се наведа за да се предпазя с щита. Огненият вятър ме блъсна с цялата си мощ и няколко горещи езичета пробягнаха по тялото ми. Изпуснах щита си и се строполих на земята, гърчейки се в агония. Дали от болката по изнурената ми плът, или небесен знак на божествената воля ми помогна да си спомня древната поговорка „Бий огъня с огън“. Надигнах се, подпирайки се на мечът си и погледнах нагоре към приближаващото чудовище.

— Този път ще ти е за последно! — измърморих с присвити вежди.

Вдигнах бавно стоманеният предпазител от земята и го насочих с вътрешната му страна напред, след което с все сила го забих перпендикулярно в земята. Доближих хоризонтално мечът си до него, за да си предам по-голяма стабилност, хванах с другата си ръка острието и стиснах зъби в очакване.

Стана точно така, както трябваше. Вдлъбнатата повърхност на щита отрази поредната огнена струя и обля дракона в собствените му пламъци. С ужасяващ рев и страхотен грохот той се сгромоляса на няколко крачки от мен. Всичко наоколо потъна в гъста димна завеса и обгореното ми тяло се разтърси от сподавена кашлица. Поотърсих се от прахта и неохотно се приближих до падналото създание. Дори легнало на земята, то беше високо почти два човешки боя, това го правеше изключително опасен противник както вече бях разбрал.

Драконът не беше мъртъв… просто беше в безсъзнание и то благодарение на себе си. С пръст не го бях докоснал, но сега ми идеше да го съсека. Нещо обаче ме спря, може би здравият разум, който наделя животинското у мен. Все пак беше ми нужен съюзник, а не пореден трофей в стената на тронната зала. Затуй забих меча си в земята пред муцуната му и го шибнах с щита по димящия нос… Никаква реакция.

Понечих да го ударя пак, но едното му око се отвори и той рече едва едва:

— Ти си първият човек, който ми погажда такъв номер, но със сигурност ще си и последният.