Читать «Срещата» онлайн - страница 2

Унесен в тежките си мисли не разбрах кога съм излязъл от сенчестата гора пред величественото туловище на скалният масив.

Изведнъж конят изцвили подплашено и започна да рита във въздуха с предните си крака. В отговор на това го погалих по шията и му заговорих нежно. Животното се укроти за малко, но остана неспокойно да копае с копитата си в пръстта. Тъкмо се готвех да го освободя от тежестта си, когато една огромна скала встрани от нас се надигна тромаво и разпери криле. Ветробърз отново се изправи на задните си крака и отстъпи назад, обърна се по своя воля и ме понесе към гората в неизпитван дотогава ужас. Едва задържайки се на седлото чух как зад гърба ми отеква гръмовен нечовешки смях. Дръпнах здраво юздите му и той постепенно забави ходът си, но все още тресейки се и треперейки. Скочих ядосан на земята и освободих щита си от връзката му със седлото.

— Бива ли така да ме излагаш — троснах се аз на коня си — и то пред онова… нещо! Какво ще си помисли за такъв воин като мен! Страхливец!

Ветробърз изцвили недоволно и погледна надолу. Въпреки всичко го разбирах напълно ясно. Шокът от срещата с това чудовище не бе лек и за двама ни. Потупах го приятелски по гърба и му наредих да не мърда от мястото си. Извадих меча си и тръгнах по пътеката напред. След няколко крачки погледнах към черният жребец и гордо вдигнах стоманеното острие над главата си. Той изцвили пронизително и тропна с копитата си в прахта. Обърнах му гръб и продължих по остланият с листа път.

Прекрачих гордо през един храст и се озовах пред чудовището, което си почистваше зъбите с едната си лапа. Щом ме зърна отново, то присви едното си око и рече:

— Вие, хората сте много инати същества, знаеш ли?

Нищо не му отвърнах.

— Все се опитвате да достигнете онова що ви е забранено.

Отново нищо не му отвърнах, а само го гледах в огненочервените очи.

— Нима не си чул, че всеки, който дръзне да ме безпокои заплаща с живота си?!

— Може и да съм чувал — рекох най-сетне

— Я… ти си можел да говориш? — закикоти се той и кожата му придоби вишнено син цвят.

— Думите не подобават на възрастта ти! — възразих му аз.

Това явно бе остра закачка за него, защото сега кожата му придоби цветът на очите и ноздрите му изпуснах малко кълбо дим.

— Осмеляваш се да ме обиждаш и то в собствената ми обител! — прогърмя гласът му и малка купчинка камъни се срути от близкият склон.

— Казвам това, което мисля! — заявих смело, удряйки мечът си о щита — Само боговете могат да ме съдят за думите, що съм изрекъл!

— Наглостта ти няма граници, човеко! — отново изрева дракона остъргвайки опашката си в един камък, след което продължи — Ако си дошъл за Талисмана, ще последваш съдбата на останалите нещастници, чийто кости се белеят наоколо!

— Дошъл съм за да поговорим. — отрязох ясно.

— С меч и щит както виждам трудно се говори — озъби се иронично той.