Читать «Среднощният диамант» онлайн - страница 9

— Спокойно — каза той със стържещ глас. Акцентът му ми напомни малко за този на Ингрид, едно момиче, което беше пристигнало тук от една югозападна област на Осфрид, наречена Флатландс. — Няма да те нараня. Ако го направя, можеш да ми срежеш лицето с оня нож.

— Чули сте това? — попитах.

Радвах се, че тъмнината и дъждът криеха изчервяването ми. Не си бях дала сметка, че имам публика.

Светлината, която блестеше от прозорците, осветяваше малки участъци, а голяма част от лицето на мъжа беше засенчена от шапка с широка периферия. Всъщност различих само дълга, проскубана тъмна брада и няколко белега, разпръснати по груба кожа.

— Недей да звучиш толкова посърнало, момиче. Заплахата си я биваше, а ти беше доста убедителна. Но няма да проработи.

Раздразнението измести страха ми:

— Какво ви кара да кажете това? Чувате един петминутен разговор, и си мислите, че много разбирате от тия неща.

— Когато става дума за подобни неща — да, наистина разбирам от тях. Изплаши я. Но не достатъчно — иначе нямаше да ти заключи вратата. След като е имала време да се успокои, ще се опита да те предизвика да изпълниш заканата си. Ще убеди сама себе си, че няма наистина да й нарежеш лицето. — Той направи многозначителна пауза. — Ще го направиш ли?

— Аз… не знам — излъгах. Сега едва виждах тъмните му очи в сенките. Погледът им сякаш ме пронизваше.

— Е, би трябвало да знаеш — каза той. — Не отправяй заплахи, които не си готова да изпълниш.

Вдигнах брадичка, подразнена от снизходителния му тон:

— Благодаря за прозорливостта, но сега, ако ме извините, трябва да се прибирам вътре.

— Как? Вратата… — Той направи пауза и се прокашля. — Вратата е заключена.

— Това е мой проблем.

Той се прокашля отново. Или може би това беше смях.

— Да, така е. И смятам да ти помогна с него.

Извади от торбестото си палто нещо, което приличаше на малък портфейл. Когато го отвори, видях няколко тънки метални инструмента с различни дължини. Някои бяха просто прави, а други имаха извити или закривени краища. Той огледа няколко на светлината от прозореца, накланяйки лицето си под ъгъл, който ми позволи да зърна звездовиден белег върху дясната му буза и малка драскотина от външната страна на меката долна част на ухото му.

— Ще отворите ключалката с шперц? — попитах. Дъждът отслабваше и аз отметнах назад няколко тънки кичура подгизнала коса.

Той не вдигна поглед, докато преглеждаше инструментите, но в гласа му имаше изненада:

— Откъде знаеш?

— Ами… защото държите комплект шперцове.

— Не това исках да… няма значение. Щом си такава умница, предполагам, че нямаш нужда от мен. — Той понечи да затвори калъфа.

Посегнах към ръката му, а после се отдръпнах:

— Не, чакайте. Наистина имам нужда от вас. Виждала съм такива преди, но нямам собствени.